Героят на времето

Не мисля. Лорд Владетеля ги е създал за свои шпиони сред хората. Възнамерявал е да ги използва по време на управлението си заради способността им да се превъплъщават. И го правеше.

Кандра обаче са били агенти на императора и срещу Гибелта — носели са хемалургични клинове и същевременно са били готови — обучени, обвързани — да ги извадят веднага щом Гибелта се опита да завладее съзнанието им.

С други думи, те наистина са били от Съхранението.

— Милорд, терисците са свършили добра работа тук — каза Демоа, докато крачеха из стихналия през нощта лагер.

Елънд кимна. Беше доволен, че най-сетне бе успял да се преоблече с чисти дрехи. Както и предполагаше, униформата му веднага привлече внимание. Хората се изпълваха с нови надежди дори само като го зърваха. Животът им се бе превърнал в хаос — имаха нужда от водач, който да знае какво става.

— Както виждате, лагерът е огромен — продължаваше Демоа. — Сега в него живеят няколкостотин хиляди души. Съмнявам се, че бежанците щяха да оцелеят без помощта на терисците. Болните са съвсем малко, има организирани групи, които носят вода и раздават храна и одеяла. — Демоа се поколеба, после добави тихо: — Но храната е на привършване.

Подминаха още един лагерен огън и хората около него също се надигнаха. Гледаха Елънд и генерала с надежда. В тези смутни времена хората се нуждаеха от сигурност и ред.

Демоа осигуряваше реда, но каква сигурност можеше да им даде Елънд?

— Не трябваше да напускам Лутадел — промърмори той.

Демоа не каза нищо. Беше пратил няколко вестоносци на Елънд, но нито един не бе стигнал до Фадрекс. Може би се бяха натъкнали на армията колоси, която Елънд бе подминал, докато се връщаше в Лутадел.

„Тези колоси… Това са същите, които отбихме при Фадрекс, но има и още, стичащи се от различни посоки. А в този лагер хората са много повече, отколкото във Фадрекс. Нямат градска стена, нито достатъчно войници, които да ги защитят“.

— Демоа, успяхте ли да разберете какво е станало в Лутадел? — попита той, докато крачеха между огньовете. Все още му се струваше странно да са навън и да ги няма обичайните мъгли. Нощта му изглеждаше необичайно светла.

— Пенрод, милорд — отвърна Демоа. — Казват, че полудял. Навсякъде виждал предатели, дори в армията. Разделил града и избухнала нова война между Къщите. Почти всички войници се избили помежду си, а градът бил опожарен. Повечето хора избягали, но и навън нямало кой да ги защити. А ги нападнали и добре организирани бандити.

Елънд не отговори. „Война между Къщите — мислеше безпомощно. — Гибелта отново използва старите номера. Същото, както когато Келсайър завладя града“.

— Милорд… — каза Демоа.

— Да?

— Прав бяхте, че ме пратихте с хората ми назад. Милорд, зад всичко това стои Оцелелия. По някаква причина е искал да сме тук.

Елънд се намръщи.

— Защо мислиш така?

— Тези хора — отвърна Демоа — са избягали от Лутадел заради Келсайър. Появил се пред двама войници, по-късно и пред друга група. Предупредил ги да се готвят за бедствие и да напуснат града. Двамата войници и другарите им подготвили припаси и имали достатъчно разум да доведат хората тук.