Проходът

В средата на следобеда Холис заяви, че е време да изоставят пътя и да тръгнат на север. Питър вече се съмняваше, че изобщо някога ще стигнат до бункера. Жегата беше непоносима. От изток духаше изгарящ вятър, пълнеше устата и очите им с пясък. След редицата коли никой нищо не беше казал. Майкъл изглеждаше най-зле, започна видимо да куца. Когато Питър го попита какво има, Майкъл свали мълчаливо ботуша си и му показа огромен, пълен с кръв мазол на петата си.

Спряха за почивка сред рехавата сянка на юка.

— Още колко остава? — попита Майкъл. Свалил беше ботуша, за да може Сара да се погрижи за мазола. Примигна, когато тя го прободе с малък скалпел от откритата в пожарната медицинска чанта. От резката потече капка кръв.

— Още петнайсет километра от тук — каза Холис. Стоеше настрани от тях в края на сянката. — Виждате ли онези планини? Там отиваме.

Кейлъб и Маусами бяха заспали, подпрели глави на раниците си. Сара превърза крака на Майкъл. Той отново обу ботуша и лицето му се сгърчи от болка. Само Ейми изглеждаше по-зле заради облеклото. Седеше настрани от другите, присвила под себе си тънките си крака и предпазливо ги наблюдаваше през тъмните очила.

Питър се приближи до Холис.

— Ще успеем ли? — попита тихо.

— Съвсем близо ще сме.

— Да дадем на всички малко време.

— Наистина малко.

Водата в първата манерка на Питър свърши. Той реши да пие от втората и се зарече да запази останалата част в резерва. Полегна с другите под сянката. Стори му се, че едва е затворил очи, когато чу името си, отвори ги и видя Алиша да стои до него.

— Каза малко време.

Подпря се на лакът.

— Добре. Да тръгваме.

Слънцето се спусна с още педя над хоризонта, когато видяха табела, издигната сред маранята на жегата. Най-напред имаше ограждения от висока мрежа, а над нея бодлива тел, на сто метра по-навътре следваше отворена врата, после малката къща на охраната. Табелата стоеше до нея.