Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
Мълчанието е единственото спасение за знаещия.
Онова, което никой повече не може да ми върне и което най-много ми липсва, така или иначе не са думите, ами звуците. От Les Baricades misterieuses (от който за жалост не можах да съхраня копие) ми остава вече само един смътен и несвързан спомен отпреди цели шестнайсет години.
Направих си някакво подобие на самотно развлечение, двубой със собствената ми памет. Как беше, как звучеше онзи пасаж, онзи акорд, онова великолепно съчетание на звуци?
Когато летният зной изсушава мозъка и коленете ми омекват, се настанявам под дъба, който хвърля сянката си пред скромната ни къщичка, на стола, който предпочиташе Помпео Дулчибени. Тогава затварям очи и тихичко си тананикам рондото на Девизе: веднъж, после още веднъж и после наново, макар и да усещам, че при всеки опит то става все по-неопределено, все по-неясно, все по-далечно от истинското.
Преди няколко месеца изпратих писмо на Ато. Нямах адреса му в Париж, така че изпратих писмото във Версай с надеждата, че някой ще му го предаде. Сигурен съм, че в двора всички познават прочутия абат-кастрат, съветник на Всехристиянския крал.
Споделих с него дълбоката си мъка, задето сме се разделили, без да му поднеса доказателства за моята благодарност и преданост. Предложих му услугите си, молейки го да ми окаже честта да ги приеме и назовавайки се негов изключително скромен и верен слуга. Накрая му намекнах, че съм написал тези мемоари, които създадох въз основа на моя дневник от онези дни, дневник, за чието наличие Ато изобщо не подозираше.
За жалост все още не ми е отговорил. Така в последно време едно зловещо подозрение започна да терзае мислите ми.
Какво ли е съобщил Ато на Всехристиянския крал, щом се е върнал в Париж? Успял ли е да скрие колко кралски тайни беше разбулил? Или пък е свел очи, засипван от въпросите, оставяйки своя крал да разбере, че знае за толкова много негови безчестия?
И така, понякога си представям една нощна засада в някоя потайна уличка, един сподавен вик, стъпките на главорезите, които бягат и тялото на Ато, проснато в калта кръвта…
Но не се предавам. Сражавайки се с призраците, продължавам да се надявам. И докато чакам да пристигне поща от Париж, прошепвам от време на време някой стих на стария му учител, seigneur Луиджи:
Addendum
Скъпи Алесио,
Най-накрая стигнахте до завършека на произведението на двамата ми стари приятели. Сега е Ваш ред да направите последната стъпка и да го поставите в ръцете на Светия отец. Докато поверявам тези редове на листа хартия, се моля Светият Дух да Ви вдъхнови при четенето и за решението, което ще последва.
Изминаха вече почти четиридесет години, откакто получих по пощата ръкописа, в който се разказваше историята за странноприемницата „При оръженосеца“ и за джуджето-прислужник. Естествено, веднага си помислих, че става дума за творба, която е плод преди всичко на фантазията. Разбира се, двамата автори бяха използвали, по техните думи, автентичен исторически документ — непубликуваните мемоари на един прислужник от 1699. Освен това вече знаех, като свещенослужител и учен, за историческата достоверност на разказаното за абат Моранди и Кампанела, за янсенисти и йезуити, за някогашното Сдружение за молитви и грижа за мъртвите, както и за отдавна изчезналия манастир на целестинците, а и за странните теории, които са се разпространявали през 17 век по отношение на изповедта и миропомазването на умиращите. Накрая, не малкото словесни особености, както и свободната употреба на латински цитати, връщаха безспорно към езика, използван през седемнайсетото столетие.
Често даже героите подражаваха прекомерно на езика и терминологията на бароковите трактати, до най-натрапваща се пресиленост.
Но като оставим настрана тези подробности, каква част всъщност беше изцяло измислена? Съмнението бе неизбежно, и то не само поради дръзкия и понякога удивителен характер на текста, но и поради самото представяне на двамата главни герои, които — както вече се каза — напомнят даже прекалено много на традиционната детективска двойка, Шерлок Холмс и от неговия помощник-разказвачът доктор Уотсън, да не говорим пък за дуото Поаро — Хейстингс на Агата Кристи, които на всичко отгоре провеждат своите разследвания най-често сред затворен кръг заподозрени (на влакове, кораби, острови), както е затворена и странноприемницата „При оръженосеца“…
От друга страна — нали в прочутото испанско произведение от 17 век, „Мемоарите на Ласарильо де Тормес“ се среща една аналогична двойка от наставник и наставляван, старец и младеж? А какво да кажем за Данте и за неговия „учител и водач“ Вергилий, които го развежда и напътства из кръговете на ада, толкова наподобяващи подземните проходи на „Оръженосеца“?