Страхът на мъдреца (Част II)

Едва тогава осъзнах какво говоря. Магистрите бяха наредили да ме бият с камшик. Нейният покровител я биеше. И двамата оставахме при своите мъчители. Как бих могъл да я убедя, че моето положение е различно? Как бих могъл да я убедя да си тръгне?

— Какво се случва, когато искаш нещо? — Дена ме погледна с любопитство и наклони глава на една страна.

— Просто исках да кажа, че не се отказвам лесно — свих рамене аз.

— Чувала съм това за теб — призна Дена и ми хвърли многозначителен поглед. — Доста момичета в Имре казват, че не си особено целомъдрен.

Тя седна изправена и започна да се плъзга към ръба на камъка. Докато се движеше, бялата й риза се усука и започна бавно да се вдига нагоре по краката й.

Готвех се да кажа нещо за нейния белег, като се надявах, че ще успея да завъртя разговора около покровителя й, когато забелязах, че Дена е спряла да се движи и наблюдава как зяпам голите й крака.

— И какво точно казват? — попитах аз по-скоро за да кажа нещо, отколкото от любопитство.

Тя сви рамене.

— Някои мислят, че се опитваш да бъдеш с всяка десета жена от населението на Имре.

Почти стигна до края на камъка и ризата й се усука влудяващо.

— Една от десет — това е малко амбициозно дори и за мен — опитах се да обърна нещата на шега аз.

— Колко успокояващо — подкачи ме тя. — На всички ли носиш…

Тя леко изпъшка, когато се плъзна по камъка. Успя да се хване тъкмо когато протягах ръка да й помогна.

— Да им нося какво? — попитах аз.

— Рози, глупако — остро отвърна тя. — Или тази страница вече си я минал?

— Искаш ли да те пренеса? — предложих й аз.

— Да — отвърна тя.

Но преди да успея да стигна до нея, тя се подхлъзна и цопна във водата, като преди да падне, ризата й се вдигна и разкри скандално много. Водата стигна до коленете й и само леко намокри края на ризата й.

Върнахме се при сивия камък и мълчаливо облякохме вече сухите си дрехи. Дена се ядоса, когато усети мокрия край на ризата си.

— Можеше чисто и просто да те пренеса — тихо казах аз.

Тя притисна длан към челото си.

— Още седем думи, ще припадна. — Започна да си вее с другата ръка като с ветрило. — Какво трябва да стори една жена?

— Да ме обича — отвърнах аз.

Възнамерявах да го кажа с най-насмешливия си тон. Да я подкача и да превърна всичко в шега. Но направих грешката да погледна в очите й, докато говорех. Те ме разсеяха и когато думите излязоха от устата ми, те изобщо не прозвучаха по начина, по който бях искал.

За един кратък миг погледът й се изпълни с нежност. След това ъгълчетата на устата й се извиха в печална усмивка.

— О, не — рече тя. — Не ми пробутвай този капан. Аз няма да съм една от многото.