Другата Болейн
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Тюдорите #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владка Кочешкова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Другата Болейн». Краткое содержание книги:
Норис каза нещо на Мадж, дойде при кралицата и падна на едно коляно с иронична галантност.
— Подчинявам се! — каза той.
— Време е да се ожените, сър Хенри — каза Ана с престорено суров глас. — Не може постоянно да се шляете из покоите ми и да ме злепоставяте. Трябва да направите предложение на Мадж, защото няма да позволя на дамите си да се държат непристойно.
Той се разсмя необуздано, явно го развеселяваше самата мисъл за примерната Мадж.
— Тя е само прикритие. Сърцето ми ме тегли към друга.
Ана поклати глава.
— Не искам красиви приказки — каза Ана. — Вие трябва да направите предложение на Мадж Шелтън.
— Тя е луната, но вие сте слънцето — отвърна Хенри.
Аз извърнах очи към Джордж.
— Не ти ли се иска понякога да го сриташ? — прошепна той високо.
— Този човек е идиот — казах аз. — И това няма да доведе до нищо.
— Тъй като не мога да предложа на лейди Шелтън цялото си сърце, аз няма да й го предлагам изобщо — каза Хенри, измъквайки се с помощта на куп комплименти. — Сърцето ми принадлежи на кралицата на всички сърца в Англия.
— Благодаря — каза Ана лаконично. — Можете да се върнете и да продължите да обръщате страниците на луната.
Норис се разсмя, стана на крака и целуна ръката й.
— Но не мога да си позволя да се дават поводи за клюки в моите покои — предупреди го Ана. — Кралят е станал по-строг след падането си.
Норис отново целуна ръката й.
— Никога няма да имате повод да се оплачете от мен — обеща й той. — Готов съм да дам живота си за вас.
Той заситни към Мадж, която вдигна поглед и срещна моя. Аз направих гримаса и тя се усмихна широко в отговор. Нищо не можеше да накара това момиче да се държи като дама.
Джордж се наведе над рамото на Ана.
— Не можеш да опровергаваш клюките една по една. Трябва да живееш така, сякаш те нямат никакво значение.
— Ще опровергая всяка една от тях — закле се тя. — А ти разбери с кого се среща кралят и какво говорят за мен.
Джордж не можа да разбере какво ставаше. Той ме изпрати при баща ни, който само извърна поглед и ми каза да питам чичо за новостите. Открих чичо ни в конюшнята — оглеждаше една кобила, която смяташе да купи. Априлското слънце приличаше силно в заслонения двор. Аз изчаках в сянката на входната врата, докато той привърши, и се доближих до него.
— Чичо, кралят изглежда много зает с мастър Кромуел и с ковчежника, като и с вас. Кралицата се пита какви ли дела ви занимават толкова много.
Като никога той не се отвърна от мен с обичайната си горчива усмивка. Погледна ме право в лицето и в тъмните му очи имаше нещо, което дотогава не бях виждала: жал.
— Трябва да вземете сина си от учителите му — посъветва ме той. — Той учи със сина на Хенри Норис в цистерианския монашески орден, ако не се лъжа.
— Да — отвърнах аз, удивена от това неочаквано начало на разговора ни.
— Ако бях на ваше място, не бих общувал по никакъв начин с Норис, Бреретън, Уестън или Уайът. А ако са ви изпращали някакви писма, любовни стихове, някакви други глупости или неща за спомен, бих ги изгорил.
— Аз съм омъжена жена и обичам съпруга си — казах аз озадачена.
— Това и ще ви опази — съгласи се той. — Сега си тръгвайте. Това, което знам, няма да ви помогне, то е бреме, което трябва да нося сам. Тръгвайте, Мери. Но ако бях на ваше място, бих взел и двете си деца под своя опека. И бих напуснал двора.
Аз не отидох при Джордж и при Ана, които ме чакаха тревожно, а се упътих право към покоите на краля, за да намеря съпруга си. Той чакаше в приемната, докато кралят беше в стаята си с тесен кръг от съветници, с които се затваряше там през всички тези дни на пролетта. Веднага щом ме видя да влизам, Уилям прекоси стаята и ме отведе в коридора.
— Лоши вести?
— Дори не вести, а някаква гатанка.
— И кой задава гатанката?
— Чичо ми. Каза ми да внимавам да не общувам с Хенри Норис, Уилям Бреретън, Франсис Уестън или с Томас Уайът. Когато го уверих, че не го правя, той каза да прибера Хенри от учителите му, да взема децата си и да напусна двора.
Уилям се замисли за миг.
— И къде е гатанката?
— В смисъла на думите му.
Той поклати глава.
— Чичо ти винаги ще си остане загадка за мен — каза той. — Но аз нямам намерение да се чудя какво има предвид, а ще последвам съвета му. Отивам веднага да доведа Хенри при нас.
Само с две крачи той се озова до един от мъжете и му каза да го извини пред краля, ако го повика и да му предаде, че ще се върне обратно до четири дни. После дойде в коридора при мен, като крачеше към стълбите толкова бързо, че аз трябваше да подтичвам, за да вървя в крак с него.
— Защо? Какво според теб ще стане? — попитах аз, съвсем изплашена.