Страхът на мъдреца (Част I)

Ухилих й се и продължих да я водя навътре в мрака на плевнята. Миришеше на сено и на животните, които някога са били тук. Поведох я към стълба, която изчезваше в мрака над главите ни.

— Плевня? — попита тя с невярващ глас.

Спря да върви и ми хвърли странен, изпълнен с любопитство поглед.

— Очевидно ме бъркаш с някое четиринайсетгодишно момиче, наречено… — Устните й мърдаха беззвучно за момент. — Беше някакво селско име.

— Грета? — предположих аз.

— Да — кимна Дена. — Очевидно ме бъркаш с някое селско момиче с плитък корсаж, наречено Грета.

— Повярвай ми, ако се опитвах да те прелъстя, нямаше да го направя точно по този начин — уверих я аз.

— Така ли? — попита тя и прокара ръка през косата си.

Пръстите й разсеяно започнаха да сплитат плитка, сетне спряха и отново разресаха кичурите.

— В такъв случай какво правим тук?

— Спомена ми колко много харесваш градините — отвърнах аз. — А градините на Алверон са прекрасни. Помислих си, че ще ти достави удоволствие да ги обиколим.

— Посред нощ? — не повярва Дена.

— Чудесна разходка на лунна светлина — поправих я аз.

— Тази нощ няма луна — отбеляза тя — или и да има, е съвсем тънък сърп.

— И така да е — продължих аз, отказвайки да се поддам на опитите й да ме обезкуражи, — колко лунна светлина е нужна, за да се наслади човек на уханието на цъфналия жасмин?

— В плевнята? — попита Дена с изпълнен с недоверие глас.

— Плевнята е най-лесният път към покрива — обясних аз, — а оттам ще отидем към имението на маера и към градината.

— Ако си на служба при Алверон, защо просто не го помолиш да те пусне вътре? — попита тя.

— А — театрално вдигнах пръст аз, — ето в това е приключението. Има стотици мъже, които биха могли просто да те заведат на разходка в градините на маера. Но само един може да те вмъкне вътре — усмихнах й се аз. — Дена, предлагам ти единствена по рода си възможност.

— Познаваш тайните на сърцето ми толкова добре — ухили ми се тя.

Протегнах ръка, сякаш се готвех да й помогна да се качи в карета.

— Милейди.

Тя пое ръката ми, но спря веднага щом кракът й стъпи на първото стъпало на стълбата.

— Почакай малко, не се държиш благовъзпитано. Опитваш се да погледнеш под полата ми.

Хвърлих й най-обидения си поглед и притиснах ръка към сърцето си.

— Милейди, като благородник ви уверявам, че…

Дена махна с ръка.

— Вече ми каза, че не си благородник. Ти си крадец и се опитваш да откраднеш един поглед под полата ми. — Отстъпи и подигравателно изимитира моя изтънчен жест отпреди малко. — Милорд…

Минахме през плевнята, качихме се на покрива и накрая се озовахме в градината. Лунният сърп над главите ни беше слаб като шепот и толкова блед, че не успяваше да затъмни светлината на звездите.