Огнената кралица
- Автор: Райан Энтони
- Серия: Сянката на гарвана #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Эпическое фэнтези
Электронная книга - «Огнената кралица». Краткое содержание книги:
Отговорът не се забави, откъм храма се надигна силен вик на радостна безнадеждност, преди арисаите да се втурнат напред. Вече бяха забравили всякакъв ред и просто се носеха към линията на балистите в хаотичен червен прилив. Лирна изчака, докато водачите им изминат цялата дължина на стълбите, преди да даде заповед на балистите да стрелят. Разстоянието беше намаляло до няма и петдесет крачки и ефектът бе потресаващ: челните арисаи бяха покосени като от невидим сърп, а тези зад тях се спънаха в телата им или бяха отхвърлени от втория залп. В някои случаи стрела пронизваше арисай с достатъчна сила, че да продължи и да убие някой от другарите му. Но въпреки загубите атаката на арисаите запази достатъчен устрем, за да стигне на двайсет крачки от балистите. В този момент стрелците на Антеш пристъпиха напред, опънаха лъковете и пуснаха нова буря от стрели, която спря напълно червената сган.
— Ваше величество — каза Ал Хестиан. — Мисля, че сега е моментът.
Тя кимна и той даде знак на тръбачите и във въздуха отекна сигналът за кавалерийска атака. Антеш мина по редицата на стрелците, като им викаше да спрат, макар че някои пренебрегнаха заповедите и продължиха да стрелят разпалено, така че се наложи да бъдат обуздани със сила. За щастие, и стрелците, и балистите бяха спрели, когато васален лорд Арендил поведе рицарите си от левия фланг, а брат Солис — Шестия орден и Кралската гвардия от десния. Оцелелите арисаи ги посрещнаха с нещо, което можеше да бъде описано само като несравнима доблест: хвърляха се срещу ездачите да ги свалят от седлата, подсичаха краката на конете, биеха се докрай, надавайки радостния си смях.
Граф Марвен ту идваше на себе си, ту пак се унасяше. Тя седеше до него и притискаше влажна кърпа към горящото му чело, колчем страданието му го хвърлеше в панически ридания. Брат Келан беше щедър с червеното цвете при лечението на Военачалника и лицето му помрачня, когато Лирна се усъмни дали е разумно да му дават толкова много.
— Гръбнакът му е счупен под шията, ваше величество — отвърна лечителят. — Ако оживее, никога повече няма да може да ходи. Но няма да оживее.
— Аз… — Марвен се закашля и очите му изведнъж се разшириха и се впиха в лицето ѝ. — Аз убих куритай, Кериша. Казаха ли ти?
Кериша бе графиня Марвен.
— Да, любов моя — отвърна Лирна и попи с кърпата челото и бузите му. — Казаха ми.
— Какво има? — попита той, изведнъж нащрек. — Защо си ядосана?
— Не съм ядосана — каза тя. — Горда съм. Много съм горда.
— Ти… си мила само когато си ядосана — промърмори той и се поотпусна. — Език, който може да реже и коприна, така казваше васалният лорд… Кралицата обаче… — Той млъкна и се усмихна. — Щеше да си намериш майстора в нея. Все пак, мисля, че сега тя ще е склонна да ме изслуша… Онзи замък, който винаги си искала…
— Да — увери го Лирна. — Сигурна съм, че ще те изслуша.
— Момчетата… — Гласът му стана по-тих и очите му се замъглиха. — Ти беше права… Никакъв войниклък за тях… В Пределите има злато, много злато… Ще ги пратим там…
Графът заспа, необезпокояван от хленча и виковете на ранените, препълнили палатката. Вестоносци и капитани идваха при нея през цялата нощ, но Мурел и Илтис ги връщаха до един. Тя остана, загледана в граф Марвен, докато гърдите му спряха да се надигат.
— Мурел — каза Лирна и дамата ѝ дойде веднага. Плътта около лявото ѝ око беше морава, а на бузата ѝ имаше шев. — Отбележи си. Да дадем на графиня Кериша Марвен от Нилсаел земя и достатъчно средства за изграждането на замък.
— Да, ваше величество. — Мурел се поколеба, вперила настойчив поглед в лицето ѝ. — Трябва да поспите.
Лирна поклати глава. Спането означаваше сънища, а тя знаеше какво ще ѝ покажат.
— Помоли брат Келан за нещо, което да ме държи будна. И кажи на брат Холун, че искам пълен отчет за загубите ни.
Русата сестра се казваше Крезия. Стоеше с наведена глава, докато зад нея изгаряха тялото на аспекта ѝ. Лирна ги беше гледала как изричат думите, тези малцина оцелели от един сериозно намалял орден; всеки от тях пристъпваше напред с разказ за доброта, мъдрост или смелост. Лорд Норта също беше тук, заедно с брат Солис и много членове на Шестия орден. Лорд-маршалът се запъна по време на разказа си за времето, което са прекарали в Мартишката гора — разказ, който остана недовършен, защото той млъкна, взирайки се сякаш неразбиращо в тялото на кладата.