Кръвта на мага

Белоний Вълт не получи тържествено посрещане по завръщането си в Понтус след две нощи пътуване с въздушен кораб над океани. Чрез ясновидство той изпрати инструкциите си предварително: Не казвайте на никого че пристигам, дори на Корион. Трябват ми скиф и екипаж, готови да отпътуват за Норостийн в рамките на един час след пристигането ми.

Беше принуден да си тръгне по-рано от дипломатическата си мисия в Йебусалим — не че имаше значение, вече бе провел по-важните си срещи: с Мийрос и Бетилон и тайния прием с емир Рашид. Сега имаше по-неотложни задачи, към които да обърне вниманието си, а именно да разбере кой бе нахлул в личния му палат. Кой смееше?

Не можеше да повярва, че някой би си позволил да се заеме с него. А и как е знаел къде да търси? Да не би онзи безподобен негодник Грон Кол да е решил да обере господаря си? Не, нямаше как да е той. Някой изключително могъщ маг е неутрализирал контра-защитите му. Беше на път да разкрие самоличността на крадците, можеше да го стори дори през океана, но някой развали напълно заклинанието му за гадаещо проучване. Силата на удара все още го притесняваше. Беше усещал подобна сила единствено от църковните инквизитори.

Когато кацна в Понтус, въздушният скиф, който бе поръчал по-рано, го очакваше и за по-малко от час той отново беше във въздуха. Скифът беше специално олекотен, с максимално издути платна, изграден, за да достига висока скорост, а двамата млади магове, които го управляваха, щяха да получат допълнително заплащане, за да го закарат в Норостийн до фригтък вечер. Белоний седна близо до мачтата и се загледа в бавно настъпващото утро, заменящо нощния мрак; вятърът биеше силно в лицето му, а мислите в главата му препускаха. Щеше да успее да се свърже с Файръл след ден или два. Спорно беше колко щеше да успее да му каже той, но определено трябваше някой на място да се заеме тихомълком с разследването. Чудеше се кои ли досиета бяха откраднати — може би всички? Много от тях разобличаваха лично него в престъпление, но голяма част от тях щяха да навредят повече на други хора, които той се стремеше в момента да предпази. Каквото и да беше откраднато, наложително беше то да се възстанови.

Кой, по дяволите, е посмял да ме обере?