Опал [bg]

— Разсейваш ме с нещо безсъдържателно. И ако не знаеш какво означава това — глупаво. Винаги ме разсейваш с нещо глупаво.

Той погълна последния залък от пицата си.

— Знам какво означава безсъдържателно.

— Шокиращо — отвърнах.

Лека хищническа усмивка се изписа на устните му.

— Явно наистина те разсейвам, защото още не си ми казала за какво искаше да говорим.

По дяволите. Беше прав. Уф. Поех си въздух и се съсредоточих.

— Видях…

Деймън ме сграбчи за лакътя, завъртя ме и закрачи по пътеката между масите.

— Да идем на по-усамотено място.

Опитах да измъкна лакътя си от хватката му. Наистина ненавиждах, когато започнеше да ми се мъжка рее и да ми нарежда.

— Спри да ме тикаш, Деймън. Мога и сама да вървя, глупчо.

— Аха. — Водеше ме по коридора и спря пред вратата на спортната зала. Постави ръцете си от двете страни на лицето ми и се приведе към мен. Челото му докосваше моето.

— Може ли да ти кажа нещо?

Кимнах.

— Адски си привлекателна, когато започнеш да ми се опъваш. — Устните му докоснаха слепоочието ми. — Сигурно в мен има нещо увредено. Но ми харесва.

Да, това беше някак сбъркано, но същевременно имаше нещо… секси в начина, по който той винаги ме защитаваше.

Близостта му беше изкушаваща, особено когато дъхът му беше възбуждащо горещ и така близко до устните ми. Събрах цялата сила на волята си, поставих ръце на гърдите му и го избутах.

— Съсредоточи се! — казах, без да знам дали говоря на него, или на себе си. — Имам да ти кажа нещо по-важно от това какви притеснителни неща те възбуждат.

Устните му се извиха в усмивка.

— Добре, да се върнем на това, което си видяла. Съсредоточен съм. Напълно концентриран и така нататък.

Засмях се леко, но бързо отрезвях. Деймън нямаше как да хареса следващите ми думи.

— Почти съм убедена, че видях Блейк днес.

Деймън изви глава настрани.

— Я пак?

— Струва ми се, че видях Блейк тук само преди няколко минути.

— Доколко си сигурна? Видя ли лицето му?

Вече беше напълно сериозен, очите му бяха остри като погледа на орел, а лицето му придоби сурово изражение.

— Да, видях… — Не бях видяла лицето. Прехапах устни и надникнах към коридора. Ученици излизаха от столовата и се бутаха със смях. Преглътнах. — Не му видях лицето.

Той изпусна продължителна въздишка.

— Добре. Какво видя?

— Шапка… шапка с козирка. — Боже, това звучеше тъпо. — На нея имаше сърф. И видях ръката му…