Студена кръв
- Автор: Пенчев Николай
- Серия: Старобългарски загадки #6
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 978-954-398-410-7
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Студена кръв». Краткое содержание книги:
- Жив е! - извика той във внезапно настъпилата тишина. - Жив е! Кой е това?
- Брат Йосиф - с мъка отговори Пацик. - Помага в кухнята.
- Вдигнете го от тук! - нареди Климент. - Занесете го в килията му и се погрижете за него!
- Ще го занесем в лечебницата. - Нисък топчест монах с ясни очи и бръсната глава пристъпи напред и също приклекна до припадналия. - Аз съм брат Еремия - представи се той. - Грижа се за болните в манастира.
Климент кимна, но преди да каже нещо, Пацик се намеси. Все още блед, игуменът бе възвърнал самообладанието си. Той се огледа и решително започна да дава нареждания.
- Занесете Йосиф в лечебницата! След това почистете тази мръсотия! Изхвърлете трупа в ямата зад стената. Къде е Герасим?!
- Тук съм! - намусено отговори монахът и пристъпи напред. Неговото лице също беше бледо, по страните му лъщяха капки пот.
- Кой е направил това? - гневно извика Пацик, но гласът му изневери и премина във фалцет. - Какво знаеш? Казвай!
Герасим го изгледа учудено.
- Нищо не знам! - троснато отвърна той. - Както ми наредихте, събрах всички, които намерих, и започнахме да търсим изчезналото магаре. Беше трудно, защото снегът непрекъснато се усилваше. Не виждахме нищо на повече от метър пред нас.
- Това и сам го знам! - сряза го игуменът.
- Разпръснахме се и тръгнахме от западната стена. Вървяхме близо един до друг, за да не пропуснем нищо. Аз бях близо до ковачницата. Отначало не виждахме никакви следи. После някой извика.
- Изпищя! Беше писък като от Ада! - скастри го Пацик.
- Изпищя, да - намусено се съгласи Герасим. - Всички се втурнахме да видим какво става и открихме това - монахът посочи към проснатите в снега тела. - Ваше високоблагородие дойде само миг по-късно.
- Кой е направил това? Кой?! Искам да знам веднага! - повтори въпроса си Пацик. Страните му бяха почервенели от студ или гняв, главата му се тресеше яростно.
- Откъде бих могъл да знам? - отговори монахът. - Казах всичко, както се случи!
- Някой видя ли нещо? Някой чу ли нещо? - не спираше да настоява на своето игуменът.
Никой не му отговори.
- Претърсете двора! - нареди той. - Намерете кой е извършил това светотатство! Открийте следи! Каквото и да е! - не спираше да издава заповеди той. - Ами ти? - обърна се игуменът към Климент. - Нали си специалист по убийствата?! Какво ще кажеш ти за това!?
- Ще кажа, че зад стените на манастира ти се е настанило злото - тихо отговори писарят. - И тепърва ни предстои да видим различните му превъплъщения.
- Това са глупости! Някой си прави шеги! Да се прибираме! - махна с ръка Пацик и с широки крачки тръгна към централната сграда.
Климент и помощниците му го последваха.
- Видяхте ли, господарю? - тихо попита Невестулката, докато крачеха през притихналия двор, и се огледа предпазливо.
- Кръвта беше само около трупа на магарето. Нямаше други следи в снега. Това, което е убило животното, го е направило там, на място. Не го е довлякло от другаде. Все едно е слязло от небето и е извършило нечестивото си дело.
- Така е! - мрачно отговори Климент и замислено продължи да крачи след игумена.
4
Пацик покани гостите си в столовата - просторно, ниско помещение с дебели дъбови стени, което изглеждаше топло и уютно. В единия край бумтеше запалена камина, по ъглите - мангали, в средата имаше подредени във формата на буквата „Т“ дървени маси, заобиколени със столове. На стените висяха потъмнели икони, в дъното беше закачено красиво разпятие с разпнатия Христос.
Няколко послушници редяха паници, други носеха кошове с хляб, трети внимателно крепяха високи кани с вино, подготвяйки вечерята. На лицата им беше изписан страх, те погледнаха игумена с надежда, но не смееха да го попитат какво става на гробището.
Въпреки весело припукващия огън, помещението изглеждаше някак заплашително, във въздуха се носеше усещане за надвиснала опасност, сенките по ъглите бяха тъмни и плътни.
Пацик шумно седна на стола в средата на късата страна на „Т“-то, махна с ръка на гостите си да се настанят до него и лично им напълни чашите. Игуменът надигна своята, пресуши я на един дъх и доволно премлясна.
- Най-хубавото критско! - похвали се той. - Няма нищо по-добро след напрегнат ден и ужасите, които ни се струпаха на главата, от чаша добро вино. Сгрява тялото, отпуска ума и пречиства душата - славянинът напълни чашата си отново.
Климент смирено сведе глава с знак на съгласие, но не каза нищо.
Мълчанието се проточи, гостите и домакинът отпиваха от чашите, без да смеят да се погледнат. Това, което бяха видели на гробището, беше сграбчило сърцата им с черните си нокти, изпълвайки душите им със страх.