Студена кръв

Игуменът ядно се врътна на пети и сърдито се понесе обратно, проправяйки си път във все по-гъсто падащия сняг.

Климент смигна на Корсис и Невестулката и тръгна след него.

Бяха стигнали до вратата на централната сграда, когато ужасяващ писък прониза въздуха. Висок, силен и тънък, той се промуши между падащите снежинки, изпълни за миг ушите на всички и вля страх в сърцата им. Някой викаше стръвно и диво, все едно вадят душата му с нажежени клещи и я мъкнат към Ада. Миг по-късно звукът рязко замлъкна, за да бъде заменен от боботещата врява на надигащи се викове и крясъци.

- Сега пък какво?! - ядосано извика Пацик, хвана с две ръце агнешкия си калпак и хукна през двора.

Климент и помощниците му го последваха. Пред тях в гъстата снежна пелена се мяркаха размазани черни силуети, тичащи към църквата.

Завиха покрай стената и навлязоха в гробището. Близо до един от гробовете се беше събрала група монаси и послушници, пулсираща като отворена рана. Неколцина се подпираха на стените на черквата, други, превити на две, повръщаха върху пухкавия сняг.

Пацик грубо разблъска насъбралите се и си проправи път. Игуменът силно извика, малко остана да изпусне жезъла си, отстъпи назад и започна да се кръсти.

Климент безцеремонно избута дебелия свещеник и пристъпи напред. Пред очите му се откри ужасяваща гледка.

Паднал ничком на земята, до един от гробовете лежеше дребен, слаб монах на средна възраст, с разперени встрани ръце. Тялото му приличаше на кръст, лицето му беше застинало в ужасна гримаса, от сгърчената му уста се стичаше слюнка. Вятърът рошеше русата му коса, пълнейки я заедно със затворените очи със снежинки и скреж.

Ужасът се намираше около него.

Захвърлено между гробовете, на земята лежеше изчезналото магаре. Коремът на животното беше разпран, червата му разпилени по земята, сърцето, бъбреците и черният дроб - изтръгнати и наредени около трупа като страшен, сатанински ореол. Снегът и каменните плочи бяха оплискани с кръв, черна и тежка, изпълнила въздуха с противна сладникава миризма.

Главата на животното беше грубо отрязана и поставена като подигравка на един от дървените кръстове. На врата й ясно личаха две дълбоки кървави дупки, сякаш лъв или друго хищно животно беше впивало зъбите си в посивялата плът.

Климент никога нямаше да забрави тази сцена. Проснатия в кървавия сняг монах. Схлупеното тъмно небе. Черните раса и бради на духовниците, развети от студения вятър. Бледото лице на Пацик. Кървавия труп на магарето, отрязаната му глава и черните дупки на врата й.

След като излезе от първоначалния шок, писарят приклекна до лежащия на земята мъж и разголи шията му. Вратът на монаха беше блед и потен въпреки студа, но кожата беше бяла и чиста, без следи от ухапване. Климент сложи пръст на голямата вена, усети учестения пулс и въздъхна облечено. Мъжът не беше мъртъв, а само припаднал.