Отписаният

Картината е ясна. Дежурната и камериерката гледат „Санта Барбара“, гостът от стаята сваля за през нощта проститутка и отива при нея. Убиецът отдавна е пресметнал всичко, в това число и времето за пресконференцията, и понеже нещата вървят по план, отива в комфортната хотелска стая и дочаква излизането на обекта от „Белия дом“.

Освен това трябва да знае къде е колата с шофьора, който очаква шефа си. Значи го следи отдавна? Откога? Колко дни или седмици?

И друго — в такъв случай има ли последователност на убийствата? И кой е следващият? Колкото повече следват, толкова по-ясна става закономерността.

Хиляди въпроси! Засега няма отговори. Само предположения и догадки. Ами ако не е така? Интуицията си е интуиция, а фактите — факти. Никой не може да рита срещу тях.

Така разсъждавах, докато се изкачвах с пиколото от етаж на етаж. И разбирах, че напразно си губя времето. Ако убиецът се е канел да излезе незабелязан, тогава му е бил нужен по-кратък път към изхода.

Сериалът ще свърши, всички ще се размърдат, ще хлопат врати, ще надничат хора…

И тъй, имал е на разположение не повече от пет минути след изстрела. Три минути по-късно започват възклицанията на мястото на гибелта на пресаташето. Значи е имал примерно осем минути.

Всички ще забележат бързащ човек с куфар в ръката, дори да не го запомнят за дълго. При това асансьорите може да са заети. Всички ще започнат да слизат долу за вечеря. И няма никакъв смисъл да се блъска с тях.

И тъй, все пак това е станало на петия етаж, трябва да признаем заслугата на „по-големите братя“. Осем минути са напълно достатъчни за слизане от петия етаж.

— А вие гледате ли тези филми? — попитах Бичков, като си спомних огромния телевизор във вестибюла, какъвто видях и у Горюнов.

— Да, с половин око — отговори той. — Трупат се хора, гледат, не виждам всичко, но горе-долу съм в течение на събитията.

— Значи може да сте го пропуснали — въздъхнах аз.

Слязохме на долния етаж. Кабината безшумно се спускаше надолу. Погледнах часовника си. Три-четири минути, не повече. После може да се излезе спокойно.

— Но ако някой е излязъл с куфар…

— Щях да забележа — прекъсна ме той.

Погледнах го в очите. Не е факт, но прилича на истина — щеше да го забележи.

— Ами ако ваш служител носеше куфара?

Бичков не знаеше какво да отговори. Разбирам го. Човек забелязва само онова, което не се помества в стереотипа. Носачът, момчето, което носи куфара след госта — това е съвсем обикновена картина.

— Нима този, който излиза с багаж, не трябва да спре до вашето гише? — попитах за всеки случай.

— Не е длъжен — отвърна ми той.

Наистина. В съветските хотели, имам предвид миналите години, подобен гост нямаше да може да направи и крачка до изхода. Щяха да го спрат бдителните администратори и портиерът.

А сега — на добър път, момчета! Върви, където искаш, носи каквото щеш. Пълно доверие към клиента. Още повече към чужденец. А тук повечето са чужденци.