Единство [bg]

Ако всичко се развиеше по план, разбира се.

Почуках на вратата ѝ, влязох и с изправени рамене и вирнала брадичка, прекосих кабинета и пуснах подковата върху писалището ѝ пред прозореца.

Настъпи тишина. Зорките ѝ очички се втренчиха в ръждясалото желязо, после се вдигнаха към моите, но вместо обичайното презрение и едва прикривана омраза, сега в тях блестеше нещо друго — неразгадаемо чувство, което забелязвах за пръв път.

— Много добре — гласът ѝ потрепери леко. — Решила си значи да върнеш откраднатата подкова.

— Нали затова ме извикахте? — попитах небрежно, изведнъж загубила увереността си.

— Така казах на Юдит, да. — Бръкна под писалището, чух да се отваря чекмедже и тя добави: — Но причината е друга.

По гърба ми полазиха тръпки.

— Каква е тя, мадам? — отроних едва-едва.

— Такава. — Тя сложи нещо върху писалището.

Познах дневника си. Дъхът ми секна, пръстите ми се свиха в юмруци.

— Но… но как… — заекнах.

Тя насочи треперливия си костелив показалец към мен. Очите ѝ пламнаха и проговори с гняв, не по-малък от моя.

— Не се прави на жертва, млада госпожице. Не и след това, което прочетох. — Пръстът се заби в обложката на дневника ми.

Вътре бяха най-съкровените ми чувства. Омразният ми враг го бе измъкнал от скривалището под дюшека и бе тършувал безогледно в тях. Кипнах от ярост. Опитах се да си поема дъх. Раменете ми се повдигаха и се отпускаха, ноктите ми се забиваха в дланите.

— Всичко… всичко ли прочетохте? — успях да изрека.

— Достатъчно, за да разбера, че възнамеряваш да ме шантажираш — тросна се тя.

Макар и разгневена, долових иронията. И двете бяхме паднали в клопка — засрамени от действията си и същевременно вбесени от причинената ни несправедливост. Изпитвах едновременно яд, чувство за вина и омраза. Представих си как се пресягам, стисвам я за гърлото и очите ѝ изскачат зад кръглите очилца.

Ала не помръднах. Гледах я, неспособна да проумея случилото се.

— Защо?

— Защото те видях, Елиз дьо ла Сер. Видях те как ме следиш. Как шпионираш мен и Жак. Помислих си, съвсем правилно, че дневникът ще разкрие намеренията ти. Отричаш ли, че смяташе да ме шантажираш, Дьо ла Сер? — Лицето ѝ почервеня. — Да изнудваш директорката на училището?

Нейният и моят гняв обаче нямаха пресечна точка.

— Непростимо е да надничате в дневника ми — възмутих се.

Тя надигна глас:

— Твоят план е непростим! Шантаж… — Изплю думата, сякаш не можеше да повярва, сякаш не беше подозирала, че е възможно да се сблъска с подобна идея.

Настръхнах.

— Не исках да ви навредя, а да постигна целта си.

— Осмелявам се да твърдя, че си изпитвала задоволство, Елиз. — Тя размаха дневника ми. — Прочетох какво мислиш за мен. Омразата и презрението ти лъхат от всяка страница.