Лебедова песен [bg]

Мъжът, който обичаше филми, се засмя, сякаш гледаше комедия. Под съпровода на този смях пропищяха бомби с напалм, запалителни ракети и ракети „Томахоук“, които заехтяха в киносалона. Ако вътре имаше други хора, всеки от тях щеше да се сгърчи от свой ужасен спомен.

На светлината от екрана лицето на мъжа претърпя трансформация. Вече не изглеждаше като швед, бразилец или човек с брада като на Рип ван Уинкъл; чертите на лицето му започнаха да се сливат като бавно топяща се восъчна маска, а костите се раздвижиха под кожата. Чертите на стотици лица се издуваха и спадаха като гнойни рани. На екрана течеше аутопсия отблизо и мъжът плесна радостно с ръце.

„Почти е време! — помисли си той. — Почти е време шоуто да започне!“

Толкова дълго беше чакал завесата да се вдигне, като носеше много кожи и много лица, докато наближи моментът, а той идваше. Наблюдаваше настъпването на унищожението през много очи и надушваше огъня, дима и кръвта като опияняващи парфюми. Моментът щеше да настъпи скоро и щеше да му принадлежи.

О, да! Почти беше настъпило времето шоуто да започне!

Той беше търпеливо създание, но сега едва се удържаше да не затанцува. Можеше да изиграе едно ватуси9, докато излизаше от киносалона, и щеше да стъпче онази хлебарка на щанда за пуканки. Сякаш очакваше да отиде на рожден ден и когато свещите бъдеха запалени, щеше да извие глава назад и да изреве толкова силно, че да разтресе дори Бог.

Почти е време! Почти е време!

„Но откъде да започна? — зачуди се мъжът, който обичаше филми. — Кой да натисне първия бутон?“ Нямаше значение; почти чуваше щракането на детонаторите и наближаването на пламъците. Това беше музиката на Голанските възвишения, на Бейрут и Техеран, на Дъблин и Варшава, на Йоханесбург и Виетнам — само дето този път музиката щеше да свърши с едно последно, оглушително кресчендо.

Натъпка шепа пуканки в устата, която се отвори алчно на дясната му буза. „Време е за парти!“, помисли си той и се разкиска с глас, който наподобяваше чупене на стъкла.

Когато миналата вечер слезе от автобуса от Филаделфия и тръгна по Четиридесет и втора улица, видя, че ще дават този филм. Възползваше се от всяка отворила му се възможност да се наслади на ролите си в „Лицето на смъртта, четвърта част“. Винаги беше в сянка, разбира се, винаги беше част от тълпата, но нямаше проблем да се разпознае. Ето един хубав кадър с него над купищата с трупове след бомбардирането на футболен стадион в Италия — изглеждаше удобно шокиран, а в друг кадър се зърна с различно лице по време на касапница на летище в Париж.

После тръгна на турне, като обикаляше с автобуси от град на град, за да разгледа Америка. В Европа имаше толкова много терористични групировки и въоръжени подстрекатели, че влиянието му не беше необходимо, макар че с удоволствие помогна да се постави онази прекрасна бомба в Бейрут. Остана известно време във Вашингтон, но в никое от кината нямаше прожекции на „Лицето на смъртта, четвърта част“. Въпреки това столицата криеше много възможности и захванеш ли се с момчетата от Пентагона и представителите на кабинета на някое от онези партита, никога не знаеш какво може да излезе от цялата работа.