Изгубената реликва [bg]

17

Сканети и Беломо минаха през коридора на втория етаж на сградата и отвориха с ритници всички врати. Беломо беше два метра напред, когато вдигна ръка и наостри уши. Беше чул нещо.

Напред в тъмния коридор се виждаше двойна врата. Беше леко открехната навътре и през пролуката от прозорците на стаята се процеждаше слънчева светлина. Двамата се ослушаха. Зад вратата се чуваше мъжки глас. Говореше бързо на италиански нещо за Ботичели. Звукът беше тенекиен и равен и те разбраха, че е от телевизор.

— Някой го включи току-що — прошепна Сканети.

Беломо кимна. Както слушаха, звукът изведнъж спря, сякаш някой го беше пуснал, без да иска, и сега бързо поправи грешката си.

Двамата изритаха вратата и се втурнаха в стаята.

Посрещна ги мощен удар, който ги просна по гръб и изби оръжията от ръцете им.

Бен засили масивната дъбова маса, чиито крака бяха завързани с две парчета от маркуча за греда на тавана, и тя полетя към вратата в идеална дъга и се стовари върху двамата, когато влизаха в стаята. Бен отскочи настрани, за да избегне обратния ход на огромното махало.

Единият от двамата не помръдваше. Другият охкаше и се опитваше да стане от пода. Лицето му беше окървавено. Беше онзи, който уби Марчело Перуци с безразличието, с което би смачкал бръмбар. Бен взе брадвата иззад вратата и притисна с металната й част врата му, така че го залепи за пода.

— Как се казваш? — попита тихо.

— Върви на майната си.

Бен притисна по-силно и лицето на мъжа стана мораво. Масата, изглежда, го беше фраснала през устата, защото от ъгълчетата течеше кръв.

— Как се казваш? — попита отново Бен.

— Сканети.

— Не си където трябва, Сканети. Имаш ли си първо име?

— Антонио.

— А той?

— Бруно Беломо. — Отговорът прозвуча като стон, защото Бен натисна с брадвата малко по-силно.

— За кого работите?

Сканети изплю кръв и изсумтя. Бен махна брадвата от гърлото му, стисна по-добре дръжката и замахна с всичка сила към дъските на пода. Дървото се разцепи и от срязаните четири пръста на лявата ръка на Сканети плисна кръв.

— Така ще спестиш пари от уроци по китара — отбеляза Бен.

Писъците на Сканети отекнаха по коридора. Той се сгърчи от болка и притисна ранената ръка под мишницата си.

— Мисля, че започна да ми казваш за кого работите — каза Бен и приклекна до него.

— За руснака — простена Сканети. — Не знам как се казва, кълна се!

Бен познаваше това изражение. То означаваше, че човекът току-що е разбрал с кого си има работа — с враг, способен съвсем спокойно да го разкъса на парчета. Моментът беше страшен дори за хладнокръвен убиец като Антонио Сканети. Бен знаеше от опит, че при толкова силен стрес човек е готов да каже всичко, само и само да изчезне ужасът. Истината обикновено бе първото нещо, което успяваше да изрече.