Нощният ловец [bg]

Ла Гуерта огледа групата с намръщената гримаса на недоволен командир.

— Хайде де — каза после. — Все някой трябва да е открил нещо.

Никой обаче не бе открил нищо. Възцари се тишина, докато групата изследваше ноктите на ръцете си, пода или шумозаглушителните панели на тавана.

— Аз, ъ-ъ — изкашля се Дебора. — Аз… имам идея. Малко по-различна. Защо не опитаме нещо в малко по-друга посока?

Каза го, сякаш рецитираше предварително заучен текст, и наистина си беше така. Въпреки цялото старание, което бях вложил, пак не бях успял да й вменя да говори естествено. Но поне се придържаше към старателно подбрания от мен тактически словоред.

Ла Гуерта повдигна една от изкуствено съвършените си вежди.

— Идея? Наистина ли? — Лицето й се изкриви в гримаса, която следваше да покаже колко е изненадана и доволна. — Но, моля ви, на всяка цена трябва да я споделите с нас, офицер Айн… офицер Морган, искам да кажа.

Доукс се изкиска. Възхитителен човек!

Дебора пламна, но смело продължи:

— Ъъ, кристализацията на клетките. При последната жертва. Хрумна ми да проверя дали през последната седмица не е докладвана кражбата на някой хладилен камион.

Тишина. Съвършена, дълбока тишина. Кравешка тишина. Изобщо не схващаха за какво става дума тия дървени глави, а и Дебора с нищо не им помагаше. Напротив — остави тишината да набъбне. Ла Гуерта я подправи с мила недоволна гримаса и обходи стаята с озадачен поглед, за да види дали някой е оценил артистичността й. Накрая любезно спря очи върху Дебора.

— Хладилен… камион? — запита тя.

Дебора, бедното дете, сякаш напълно си изгуби ума. Публичните речи не бяха силата на това момиче.

— Точно така.

Ла Гуерта остави думите й да увиснат. Наслаждаваше им се. После каза:

— Ммм.

Лицето на Дебора помръкна, а това не беше добър знак. Прочистих гърло, но когато това остана без последици, се изкашлях — достатъчно високо, за да й напомня да запази хладнокръвие. Тя ме погледна. Както и Ла Гуерта.

— Извинете — казах. — Май съм настинал.

Може ли някой да мечтае за по-добър брат?

— Ами… студът — избъбри Дебора и се вкопчи в спасителната нишка, която й подадох. — Едно хладилно превозно средство вероятно може да причини подобни тъканни увреждания. При това е подвижно, тъй че ще е по-трудно да го хванем, а той по-лесно ще се освободи от тялото. Затова, ъъ, ако е бил откраднат някой камион… хладилен, имам предвид, може да ни подскаже насоката.

Е, това беше почти всичко и тя най-после успя да го изрече. На едно-две места из стаята свъсиха вежди. Почти чувах скърцането на зъбчати колела.

Ла Гуерта обаче само кимна.

— Много… любопитна идея, офицер — каза тя. Думата „офицер“ бе произнесена с едва доловимо натъртване, колкото да ни напомни, че е демокрация и всеки може свободно да говори каквото ще, макар че… — Все пак съм убедена, че най-разумно за нас е да намерим свидетеля. Знаем, че той съществува. — Усмивка. Тактична, сдържана усмивка. — Или тя — додаде Ла Гуерта, за да покаже колко остроумна може да е. — Някой обаче е видял нещо. Доказателствата го подсказват. Ето защо нека се съсредоточим върху този факт и да оставим на момчетата от Брауърд да се ловят за сламки, нали? — Ла Гуерта изчака приглушеното хихикане да обиколи стаята. — Колкото до вас, офицер Морган, аз бих оценила усилията от ваша страна да ни съдействате, като общувате с проститутките. Те добре ви познават.