Декстър в мрака [bg]

Някой в стаята ахна:

— Боже Господи! — Ахна с благоговеен ужас, ужас, който винаги гарантирано възбужда интереса ми, и малкият не съвсем звук вътре в мен измърка тихо и затихна. Отворих очи.

Мога само да кажа, че бях толкова щастлив да почувствам как Странникът се надига на тъмната задна седалка, че за миг се бях изключил от всичко около мен. Това винаги е опасно залитане, особено за изкуствени човеци като мен, и когато отворих очи, за пореден път разбрах защо — със зашеметяващ удар.

Наистина беше нискобюджетен филм на ужасите, „Нощта на живите мъртъвци“, но от плът и кръв, и изобщо не беше филм, защото на прага, вдясно от мен, стоеше и ме гледаше един човек, който наистина би следвало да е мъртъв.

Сержант Доукс.

Доукс никога не ме беше харесвал. Май беше единственото ченге от цялата полиция, което подозираше, че е възможно да съм това, което всъщност бях. Винаги си бях мислил, че той може да види под маскировката ми, защото някак си самият той е същият хладнокръвен убиец. Беше се опитал и не беше успял да докаже, че съм виновен за какво ли не, а пък този неуспех не успя да спечели моята любов.

Последния път, когато бях видял Доукс, санитарите го товареха в линейката. Беше в несвяст, донякъде в резултат на шока и болката от отстраняването на езика, краката и ръцете му от един много талантлив хирург аматьор, който смяташе, че Доукс е постъпил несправедливо с него. Е, вярно беше, че нежно бях насърчил онова с доктора на свободна практика, но преди това поне бях имал любезността да убедя Доукс да следва плана, за да хване нечовешкия звяр. И освен това почти бях спасил Доукс със значителен риск за собствените ми скъпоценни и незаменими живот и крайници. Не бях изпълнил точно смелото и своевременно спасяване, на което съм сигурен, че Доукс се беше надявал, но се бях опитал и наистина не бях виновен, че когато го откараха, той беше повече мъртъв, отколкото жив.

Така че не ми се струваше прекалено да искам капчица признателност за голямата опасност, на която се бях изложил заради него. Не исках цветя нито медал, нито дори кутия бонбони, а може би нещо от рода на сърдечно потупване по гърба и тихо промълвено: „Благодаря, стари приятелю“. Разбира се, той щеше да има известни проблеми с членоразделното промълвяване без език, а потупването по рамото с една от новите му метални ръце можеше да е болезнено, но поне можеше да опита. Толкова много ли исках?

Явно да. Доукс ме гледаше втренчено, все едно беше най-изгладнялото куче на света, а аз бях последната останала пържола. Преди си мислех, че ме гледа с достатъчно отрова, която да капичне целия списък със застрашени животински видове. Но това се оказа нежен смях на къдрокосо детенце в слънчев ден в сравнение с начина, по който ме гледаше сега. И аз знаех какво бе накарало Мрачния странник да си прочисти гърлото — миризмата на познат хищник. Усетих бавното разгъване на вътрешни криле, които се завръщаха към пълноценния ревящ живот и се надигаха пред предизвикателството в очите на Доукс. И зад тези тъмни очи неговото вътрешно чудовище ръмжеше и фучеше срещу моето. Останахме така дълго — отвън просто се гледахме втренчено, но отвътре две хищни сенки крещяха пронизително предизвикателства.