Преследване на времето (Изкуството на свободата)

определяни от изглеждащия неизчерпаем ресурс на времето, с което младите хора разполагат, а също зависещи и от силата, кипящата енергия на младия човек, явяваща се най-значимо жизнено превъзходство (живеейки, ние черпим енергия, сили, а също и изразходваме безценно време, с което в резултат остаряваме, «изхабяваме» бъдещето си, отреденото ни време, ставаме също слаби и все по-негодни за живота — уви, така е). Следователно онзи, който гордо си позволява да каже: «Идвам оттам, накъдето си се запътил!», всъщност казва нещо крайно двусмислено, а не точно онова, което си мисли, че казва. На него му се струва, че притежава предимството на опитността, но това съзнание мигом се стопява когато (и ако!) разбере, че човек може да бъде опитен във всичко: в глупостта, в безсмислените лутания и грешки, в объркаността, в опорочеността, объркаността, в обикалянето по омагьосани, връщащи се назад пътища, в «тъпченето» на едно място, в което на мнозина (без да забележат това!) минава живота им. («Аз съм опитен в… провалите си!» — как ви звучи това?!) Всичко развалящия разсъдък и тук се опитва да наложи себе си: пред опитността не друго, а тъкмо «новостта» (и младостта!) има безспорно преимущество, но това едва ли някога ще бъде проумяно от някои хора (тук не говоря за мъдрите стари хора, които всичко разбират и признават, които са склонни «да дават път на младите» и да им се радват че така ентусиазирано вървят по него!). Затова изборът на път и посока е неотменима задача на всички — и за напредналите по някой път, и за намиращите се в самото начало, тук всички сме «равни» и всички трябва да бъдем еднакво неуверени. Но младите не са овладени особено от съмненията, че избраната посока е «сбъркана», че не води «доникъде», у тях все още е жив