Гробищен свят
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Михаил Грънчаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гробищен свят». Краткое содержание книги:
Лаят на кучетата се бе превърнал във възбудено джавкане.
— На дървото е — каза Елмър. — Животното, което преследваха, се е покатерило на някое дърво.
Протегнах ръка към малката купчинка дърва, която Елмър бе насъбрал, и сложих нови съчки в огъня, използвайки една от тях, за да насмета разпилените въглени. Малки пламъчета със сини връхчета се издигнаха от въглените и подхванаха новите дърва. Сухата кора се подпали и започна да пръска искри. Новото гориво се възпламени и огънят лумна отново.
— Приятно нещо е огънят — каза Синтия.
— Възможно ли е — попита Елмър — дори аз да се стоплям от такова слабо пламъче? Кълна се, че ми е по-топло, като седя тук край него.
— Възможно е — рекох аз. — Имал си много време, за да се превърнеш в човек.
— Аз съм човек. Искам да кажа, според закона. А щом съм човек според закона, защо да не съм човек и иначе?
— Какво става с Мустанг? Той трябваше да е тук с нас.
— Седи хей там и попива всякакви впечатления. Тъче горска фантазия от тъмните силуети на дърветата, от шумоленето на нощния вятър в листака и от бълбукането на водата, от блясъка на звездите и от трите черни фигури, сгушени край лагерния огън. Създава картина с маслени бои, ноктюрно, поема, може би и изящна скулптура — той комбинира всичко това за своята творба.
— Работи през цялото време, бедничкият — каза Синтия.
— За него това не е работа — рече Елмър. — Това е смисълът на живота му. Мустанг е творец на изкуство.
Настрани в тъмнината нещо издаде невисок пукащ звук и миг след това звукът се повтори. Кучетата, които бяха замлъкнали, започнаха отново да лаят възбудено.
— Ловецът застреля животното, което кучетата бяха принудили да се покатери на дървото — каза Елмър.
След тези думи никой не проговори. Седяхме там и си представяхме — или поне аз седях и си представях — оная сцена там, в тъмната гора: кучетата, които скачат около дървото, насочената пушка, избухването на пламъка от цевта и тъмното тяло, падащо от дървото в лапите на кучетата.
И както си седях заслушан и замечтан, изведнъж се чу друг звук — слаб, далечен — едно прошумоляване и пращене. Лек ветрец подухна в котловината и отвя звука, ала когато ветрецът утихна, той се чу отново, този път по-силен и настойчив.
Елмър бе скочил на нозе. Блещукащият огън хвърляше призрачни отблясъци, които се гонеха нагоре-надолу по металическото му тяло.
— Какво е това? — попита Синтия, ала Елмър не отговори. Сега звукът идваше от по-близо. Каквото и да бе това, то идваше към нас и напредваше бързо.
— Мустанг! — извика Елмър. — Ела тук, бързо. При нас до огъня.
Мустанг се приближи бързо с походката на паяк.
— Мис Синтия — каза Елмър, — качвайте се.
— Да се качвам?
— Качвайте се на Мустанг и се дръжте здраво. Ако му се наложи да бяга, наведете се да не ви събори някой клон.
— Какво става? — попита Мустанг. — Каква е тази врява?
— Не знам — отвърна Елмър.
— Ами, не знаеш — казах аз, но той не ме чу, а и да ме беше чул, не ми отговори.
Шумът беше вече по-близо. Това бе шум, какъвто никога преди не бях чувал. Звучеше така сякаш раздираше на парчета самата гора. Чуваше се някаква пукотевица, придружена от писъка на изтерзаната гора. Струваше ми се, че земята вибрира, сякаш нещо много тежко непрекъснато й нанасяше удари с чук.
Огледах се наоколо. Синтия бе яхнала Мустанг и той се отдалечаваше от огъня към тъмнината, като все още не бягаше, но бе нащрек и готов да хукне всеки миг.
Шумът бе почти при нас, остър и оглушителен, а самата земя сякаш виеше под нозете ни. Отскочих встрани, като се приготвих да ударя на бяг и сигурно щях да хукна, само че не знаех накъде, и точно в този момент видях огромната маса на онова нещо на хребета на хълма, извисяващ се над нас — огромна тъмна грамада, която закри звездите. Дърветата лудо се тресяха и се строполяваха на земята, връхлетени и разбити от черната маса, която бясно се понесе по хребета, минавайки почти на косъм от лагера, и се отдалечи, без да ни докосне, а шумът бързо започна да заглъхва надолу из котловината. Горе на хребета смазаните дървета продължаваха да стенат тихо, докато се успокоиха.