Смъртоносна жега
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Смъртоносна жега». Краткое содержание книги:
Джак Ричър съзнава това съвсем ясно, докато безцелно обикаля Тексас. Но не предполага, че появилият се изневиделица кадилак ще го отведе до място, където ще се сблъска с предразсъдъци, омраза и убийства.
Кармен е хубава, богата и елегантна. Има малко момиченце. Но животът й е низ от страдания, обиди и унижения. Съпругът й е истинско чудовище. Тя иска той да умре. И моли Ричър да се заеме с това.
Ричър не е убиец, но е готов да помогне на Кармен. Внезапно съпругът й умира. Ричър предполага, че всичко, което му е казала тази жена, е лъжа.
— С тази рокля. И бельо. И обувки.
— Покажи ми обувките.
Тя се поколеба за секунда, после се наведе и свали обувките. Подаде му ги една по една. Ричър провери внимателно. Вътре нямаше нищо. Върна ги. След това се приведе напред и разкопча ризата си. Съблече я. Подаде я на Кармен.
— Сега излизам — каза той. — Ще се обърна. Свали всичко и облечи ризата. Остави дрехите на седалката, после излез.
— Защо?
— Направи го, ако искаш да ти помогна. Съблечи всичко, разбра ли?
Той излезе навън. Отдалечи се, обърна гръб на колата и се загледа обратно в посоката, от която бяха дошли. Беше много горещо. Усети как слънцето обгаря кожата по раменете му. После чу вратата на кадилака да се отваря. Обърна се и видя как Кармен излиза боса, облечена с неговата риза. Направо се губеше в нея. След миг тя заподскача от крак на крак, защото пътят пареше петите й.
— Можеш да си задържиш обувките — подвикна Ричър.
Тя посегна вътре, взе обувките и ги надяна.
— А сега мини настрани и изчакай — нареди той.
Тя пак се поколеба и отстъпи на три метра от колата. Ричър се върна. Дрехите й лежаха сгънати на седалката. Той не им обърна внимание. Отново претърси портфейла, след това куфарчето. Нищо. Завъртя се към дрехите и ги изтръска. Бяха още топли от тялото й. Рокля, сутиен, бикини. Нищо скрито между тях. Остави ги върху покрива на колата и се зае да я претърсва.
Работата му отне около двайсет минути. Не пропусна нищо. Под капака, цялата вътрешност на купето, под килимчетата, в седалките, под седалките, в багажника, под калниците, навсякъде. Не откри абсолютно нищо, а бе готов да си заложи главата, че никой цивилен не е в състояние да укрие нещо от него в автомобил.
— Добре — подвикна той. — Сега се обличай. По същата процедура.
Постоя обърнат, докато я чу зад себе си. Кармен държеше ризата му. Той я взе и се облече.
— За какво беше цялата работа? — попита Кармен.
— Сега ще ти помогна — каза Ричър. — Защото вече ти вярвам.
— Защо?
— Защото наистина нямаш пари — обясни той. — Нямаш и кредитни карти. Нито в портмонето, нито укрити някъде из колата. А никой не заминава внезапно на петстотин километра от дома си без пукната пара. Освен ако има много сериозни неприятности. А човек с много сериозни неприятности заслужава да получи помощ.
Тя не каза нищо. Само кимна едва забележимо, сякаш приемаше комплимент. Или правеше. Върнаха се в колата и затвориха вратите. Поседяха една-две минути на хладно, после Кармен пак изкара кадилака на пътя.
— Значи имаш една година — каза Ричър. — Много време. След година може да си на милион километра оттук. Ново начало, нов живот. Това ли искаш от мен? Да ти помогна да се измъкнеш?
Тя мълча две-три минути. Отминаха още пет километра. Пътят леко слезе надолу, после пак се изкачи. Далеч на следващото било се мержелееха сгради. Вероятно бензиностанцията. Може би имаше и гараж на пътна помощ.
— В момента искам просто да се съгласиш с мен — каза Кармен. — Една година е много време. Няма нищо лошо, че чаках досега.
— Естествено — кимна Ричър. — Една година стига. Няма нищо лошо, че си изчакала.
Тя не каза нищо повече. Мълчеше и караше бясно към бензиностанцията, сякаш беше въпрос на живот и смърт.
Най-напред стигаха до автомобилно гробище. Откъм пътя имаше дълга ниска барака от гофрирана ламарина със заковани по предната стена вехти автомобилни тасове. Зад нея се простираха няколко декара, отрупани с останки от катастрофирали коли. Бяха натрупани на пет-шест реда, като по-старите модели лежаха най-отдолу, съвсем като геологически слоеве. След бараката имаше отклонение към бензиностанцията. Тя се оказа толкова допотопна, че имаше цели четири тоалетни вместо обичайните две и колонки със стрелки вместо въртящи се цифри, а някакъв мълчалив и намусен тип излезе да ги обслужи лично въпреки жегата.
Кадилакът изгълта повече от осемдесет литра, които струваха на Ричър горе-долу колкото наема за мотелска стая. Той подаде банкнотите през прозореца и не взе рестото от един долар. Реши, че човекът си го е заслужил. Според таблото температурата отвън наближаваше четирийсет и четири градуса. Нищо чудно, че не му се говореше.
После Ричър се запита дали пък не го дразни фактът, че някаква си боба̀рка вози бял мъж в кадилак.
— Gracias, sehor — каза Кармен. — Благодаря.
— Няма защо — отговори той. — De nada, senorita.
— Значи говориш испански?
— Всъщност не — каза Ричър. — Служил съм къде ли не, тъй че мога да казвам по някоя и друга дума на всякакви езици. Но не знам нито един. Освен френския. Френски говоря много добре. Майка ми беше французойка.