Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл, Толкин Кристофер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Николов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Силмарилионът ((под редакцията на Кристофър Толкин))». Краткое содержание книги:
Като три безценни камъка изглеждали те на вид. Ала от що са били изваяни не ще узнаем до самия Край на битието, когато Слънцето погасне, Луната се сгромоляса и когато се завърне Феанор, който загинал още преди Слънцето да грейне на небосклона, а днес седи в Чертога на очакването и никога не идва сред своя народ. На елмазни кристали приличали, но безмерно по-крепки, та никоя сила в Пределите на Арда да не разбие и помрачи тяхната хубост. И все пак онзи кристал не бил за Силмарилите нищо повече от онуй, що представлявали тленните тела за Чедата на Илуватар: дом за вътрешната жар, изпълнила ядрото и всичките им части с вечен живот. А жарта на Силмарилите сътворил Феанор като слял лъчи от Дърветата на Валинор и тая светлина е жива до днес, ако и да са посърнали Дърветата още във времена незапомнени. Затуй даже и в мрака на най-дълбоката съкровищница сияели Силмарилите със свое собствено зарево като звездите на Варда; и при все това като живи създания се радвали те на светлината, приемали я, а сетне я връщали с още по-вълшебни багри.
С изумление и наслада в душите съзерцавали делото Феанорово всички обитатели на Аман. И Варда благословила Силмарилите, та насетне жарта им да изпепелява всяка тленна плът, всяка нечиста ръка или зла твар, що ги докосне; а Мандос предрекъл, че в тях са обвързани съдбините на всичко в Арда — земна твърд, морета и небеса. Безмерна любов пламтяла в сърцето на Феанор към тия творения на десницата негова.
Сетне Мелкор закопнял по Силмарилите и самият спомен за тяхната лъчезарна хубост разяждал гърдите му като огън. От онзи миг пламналият копнеж го тласкал да дири все по-неуморно как да погуби Феанор и да сложи край на дружбата между Валарите и елфите; ала той лукаво прикривал стремежите си и в телесния му облик все още не проличавала нито капчица от неговата злоба. Дълъг бил черният му труд, бавно и безплодно изпървом изглеждало злото дело. Но който сее лъжи, рано или късно събира богата жътва и тогаз се оттегля на отдих, додето други орат и сеят наместо него. Дори и Мелкор намирал уши, готови да го слушат, а някои езици охотно раздухвали жаравата на чутото; и лъжите му пълзели от приятел на приятел под булото на тайна, доказваща колко мъдър е онзи, що знае за нея. Горчиво щели да платят в идните дни Нолдорите за лудостта си да слушат с доверчиво ухо.
Когато видял как мнозина се скланят към него, Мелкор взел по-често да броди сред тях и паяжината на благите му слова ги оплитала тъй изкусно, че отпосле мнозина слушатели си припомняли всичко като свои собствени мисли. Умеел той да поражда в душите им видения за величави кралства на изток, где биха могли волно и могъщо да повеляват каквото си пожелаят; а сетне плъзнала мълва, че само от завист Валарите са довели Елдарите в Аман, тъй като се бояли, че щом елфите се размножат и заселят земите на широкия свят, вече не ще има как да се овладее тяхната прелест и творческата мощ, що сам Илуватар им бил подарил.
И друго имало по онова време — макар Валарите да очаквали предстоящата поява на людете, елфите не знаели нищо за нея, защото Манве още не им я бил разкрил. Ала усещайки как да очерни мълчанието на Валарите, Мелкор тайно нашепвал за идването на простосмъртните хора. А всъщност малко знаел за съществата човешки, понеже някога сред Великата музика бил увлечен в свои собствени мисли и пренебрегнал Третата песен на Илуватар; и все пак сред елфите се понесла мълва, че Валарите разбирали колко по-лесно ще управляват немощните и тленни люде и тъй ще лишат елфите от наследството на Илуватар, затуй Манве ги държи в плен, та хората да заемат тяхното място из владенията на Средната земя. Лъжовно било всичко това, а и рядко са съумявали насетне Валарите да надвият волята човешка; ала мнозина от Нолдорите повярвали, макар и само отчасти, в злите слова.
Тъй не усетили Валарите как отрова разяжда покоя на Валинор. Нолдорите почнали да роптаят срещу тях и мнозина се отдали на горделивост, забравяйки колко много от знанията и притежанията им са дарове на Валарите. Новият пламък на копнежа за свобода и необятни владения лумнал най-буйно в горделивото сърце на Феанор; а Мелкор се смеел потайно — нали тъкмо това целели лъжите му, тъй като люто ненавиждал Феанор и копнеел неуморно за Силмарилите. Но не му позволявали да пристъпи до тях; само на най-големи празници изваждал Феанор тия безценни камъни да озари с тях челото си, а през останалото време ги държал под стража сред дълбините на своята съкровищница в Тирион. Защото алчност се примесвала капка по капка в любовта му към Силмарилите и той почнал да ги крие като скъперник от взора на всекиго освен своя баща и седмината си синове; вече рядко си спомнял, че светлината в тях не е негова.