Коприна и стомана
- Автор: Мартин Кэт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Коприна и стомана». Краткое содержание книги:
Уини смяташе, че всеки път, когато погледне към Катрин, Люсиен вижда същата силна жена, каквато бе и неговата майка, чувстваше към нея същото фатално привличане, каквото баща му бе изпитвал към Шарлот, и несъзнателно се бореше с чувствата си.
Жалко, помисли си Уини и неволно си припомни невероятната любов, която бе изживяла със своя Ричард. Макар че съпругът й не бе такъв страстен мъж като племенника й и въпреки че никога не я бе погледнал с такива жарки, горящи очи, каквито Люсиен извръщаше към Катрин, двамата бяха живели щастливо. Липсваше й близостта, която никога нямаше да постигне с друг мъж.
Тя се отдръпна с въздишка от тежките кадифени завеси. Макар и по различен начин, тя бе обичала съпруга си. А като момиче дори се бе влюбвала веднъж.
Всеки път, когато поглеждаше към Люсиен, се сещаше за Алисън Хартман и се питаше дали племенникът й някога ще научи смисъла на думичката „любов“.
Люсиен се смъкна от гърба на черния арабски жребец и подаде юздите на коняря, който подтичваше покрай него.
— Аз ще го отведа, милорд.
Люсиен потупа шията на животното, изпотено от следобедната езда.
— Доста е изморен, Тими. Заведи го на хладно и го нахрани добре.
— Да, сър.
Конят изпръхтя зад гърба му, не по-малко доволен от господаря си да се прибере у дома след дългия ден на полето. Днес бяха събрали и последното зърно от стърнищата, за да угоят гъските и останалите домашни птици. Прасетата вече бяха заклани и изпратени на пазара. Четината им се продаваше добре за четки, а и мазнината се оказа добра стока.
Люсиен вървеше спокойно към къщата, нетърпелив да се отдаде на добрата храна и на една спокойна, безоблачна вечер. Може би щеше да поиграе шах с Катрин. Вече бе открил, че тя е доста добра, а вчера дори бе спечелила.
Тази мисъл го накара да се усмихне. Никога не беше подозирал, че ще дойде ден, в който някоя жена да го победи на шах. Погледна към входната врата и усмивката му замря на устните. Рийвс тичаше като обезумял към него, черният колан на палтото му се развяваше зад гърба.
— Бързо, милорд! Дойдоха едни хора и искат… — Той спря да си поеме дъх. Напудрената му перука отскочи назад, когато маркизът разтърси ръката му.
— Какво има, човече? Какво се е случило?
— Шерифът… Той и хората му са дошли за мис Грей. Опитах се да…
Люсиен не дочака да чуе останалото. Той вече тичаше към тежката дъбова врата, а ударите на сърцето му отекваха като тропота на ботушите му. В гърдите му кипеше гняв. Когато стигна до къщата, завари пълен хаос. Катрин бе заобиколена от петима мъже, а леля Уини стоеше плътно до нея, стиснала я за ръка, и отказваше да им позволи да я отведат. Един от хората на шерифа грубо се опитваше да отхлаби здравата хватка на пръстите й върху ръката на момичето.
— Какво, по дяволите, става тук? — Гласът на Люсиен прозвуча като картечен изстрел сред създалата се суматоха. Той спря само на няколко крачки от най-едрия сред мъжете, който очевидно бе началникът. — Влезли сте в дома ми без разрешение — продължи маркизът с най-суровия си тон. — Нанасяте обида на мой гост. Незабавно освободете мис Грей! — Все още не бе погледнал към Катрин и никак не му се искаше. Знаеше как ще се почувства, когато види ужаса в очите й. Не можеше да си позволи и миг на слабост. В следващите няколко минути щеше да се нуждае от цялото си красноречие.
— Съжалявам за неудобството, което ви причиняваме, ваша светлост. Аз съм шериф Пъркинс — каза едрият мъж със силно напудрена коса. — Човекът вдясно от мен е Хенри Блекмор, който отговаря за приема на пациенти в клиниката „Сейнт Бартоломю“. — Шерифът посочи слаб мъж с дълъг нос и мрачно, изпито лице. — Тази жена е лейди Катрин Грейсън. Търсим я от известно време насам. Трябваше да положим доста усилия, за да я открием при вас. Дойдохме да я върнем в болницата.
Катрин издаде приглушен звук, но Люсиен все още отказваше да я погледне.
— Тази жена се казва Катрин Грей. Тя е гостенка на моята леля. Понеже очевидно има някаква грешка, искрено ви съветвам да си вървите.
— Съжалявам, ваша светлост, но не можем да го сторим. Доктор Блекмор познава пациентката вече повече от десет месеца. Той разпозна в нея лейди Катрин Грейсън.
И тогава Люсиен най-после я погледна. Видя я да се олюлява към леля Уини, която все още не пускаше ръката й. Двама от стражарите продължаваха да стоят неотлъчно до нея, а друг пазеше на няколко крачки от тях. Лицето й бе бледо, а очите — огромни и прозрачни, като камък, покрит с мъх и хвърлен на дъното на някой поток.