Конникът на апокалипсиса

И неочаквано, сякаш наистина по Божия воля, иззад завоя връхлита отряд въоръжени конници. Начело препуска с високо вдигнат меч старият Естебан — командирът на алтасарския гарнизон. Слисаните маври дори не успяват да помислят за отбрана. Първите от тях падат посечени, другите захвърлят оръжията и побягват… ала никой не се добира жив до спасителното укритие на дърветата.

Едва когато битката свършва ти забелязваш, че Пако седи край каруците и със стиснати зъби се мъчи да измъкне от ръката си дълга стрела. Изглежда, болката съвсем го е объркала, защото не съобразява, че острието се подава от другата страна и всяко дръпване само разкъсва още повече раната. Веднага изтичваш към него.

— По-кротко, Пако! Не така! Остави на мен. Ей-сега ще те оправя.

Оръженосецът се отпуска. Предвидливо откъсваш дълго парче от ризата си, после пречупваш стрелата и изтегляш останалото парче. От раната бликва кръв и ти побързваш да я превържеш. Засега друго не може да се направи. По-късно ще накараш Естебан да я прегледа, той е стар войник и разбира от рани.

Едва си помислил това, самият Естебан скача от коня до теб.

— Господарю! Слава Богу, че дойдохме навреме. Не знаехме за вашето пристигане, но преди час получихме вест, че барон Валамирас е бил нападнат недалече от замъка си, докато идвал да ви посрещне. Веднага изпратих един отряд на помощ, а аз заедно с другите войници потеглих насам. Имах лошо предчувствие…

Прекъсва го тропот на копита. Обръщаш глава и виждаш Хуан да препуска като луд към кръстопътя. Вероятно е чул думите на Естебан. Мрачно поклащаш глава. Колкото и да бърза, докато стигне до Валамирас, вече всичко ще е свършило.