Фалшивите огледала
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Лабиринтът на отраженията #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Фалшивите огледала». Краткое содержание книги:
Някъде из лабиринтите на Дълбината се е появил тайнственият Никой, владеещ способността реално да убива. Само че смъртта на хората в Дълбината е и смърт за самата Дълбина.
Затова по улиците на Дийптаун отново излизат непобедимите Дайвъри…
Ето за това трябваше да бъда предупреден…
Постоях пред ажурната плетеница на металния портал, зад който прозираше будката на охраната и двете мутри с каменни физиономии и полувоенна униформа. Зад будката се виждаше добре поддържана градина, чак в дъното — сградата. Не много висока — към петнайсететажна, обаче с такава странна конфигурация, сякаш съм в Дийптаун, а не в Москва.
— Жалко, че забравих да сложа смокинга — измърморих под носа си.
Значи Чингиз бил новобогаташ.
Пък аз си мислех, че е хакер.
Вдигнах ръце към портала и двете му половини се разтвориха плавно, без звук. Върху каменните мутри на охранителите цъфнаха усмивки.
Най-сетне!
Отидох при будката. В погледите им се четеше любопитство, но не бързаха да ме поздравяват. Изобщо не мязах на човек, който живее или е поканен на гости в тази сграда. Не заслужавах никакво уважение.
— Отивам в трийсет и първи апартамент — казах аз, след като скришом погледнах адреса.
Привидно не нарушиха добрия тон:
— Някой чака ли ви?
— Не… предполагам.
— Ами тогава?
Яки момчета, освен това явно доста скучаят. Ако по цял ден се усмихваш на новобогаташите, ще хванеш бръчки. А тук им се изтриса някакво недоразумение с протрити дънки и старо яке, кисне без чадър под досадния дъжд…
— Трийсет и първи… — каза изведнъж вторият охранител.
— А-а…
Физиономиите им се вкиселиха. Така… май в този апартамент идват най-различни гости…
— За кого да предам? — охранителят вдигна слушалката.
— Кажете, че ме изпраща… — Аз се запънах. Как пък не! Колко пъти съм се забърквал в недоразумения, а сега направо може да ме наритат. — …изпраща ме Александър Летов.
— Как ви е името?
— То е без значение.
Май охраната беше на друго мнение за процедурата, обаче в този момент отсрещна вдигнаха слушалката на домофона.
— Добро утро — рапортува момъкът. — Безпокоим ви от пропуска. Чингиз Сергеевич има посетител. Да, имайте добрината да го извикате, моля.
Той чакаше, поглеждайки към телевизорчето с изключен звук, по който даваха футболен мач. Колегата му се беше изтегнал на дивана и наблюдаваше мониторите — очевидно по целия периметър на зданието имаше камери.
Аз също чаках. Свит под дъжда.
— Чингиз Сергеевич? Безпокоим ви от пропуска… Да. Мъж на средна възраст, обикновена външност, не се представи. Каза, че го изпраща Александър Летов.
Когато охранителят вдигна глава, в очите му се четеше искрена радост:
— Кой е тоя Александър Летов? А?
— Маниака! — изтърсих аз.
— Маниака — с присвити очи, повтори в слушалката охранителят. Колегата му леко се изопна, сложи длан на бедрото си. А кобурът на пистолета, между другото, не беше скрит под дрехите… — Кой е тоя Маниак?
— Кажете му да се сети за шлепа на Василиевски остров, в Петербург! — с отчаяние възкликнах аз с ясното съзнание, че вместо в апартамента на Чингиз ще се озова в килията за предварителен арест.
— Разправя за някакъв шлеп на Василиевски остров… — охранителят замълча. — Да. Ясно. Благодаря, всичко хубаво.
Слушалката тракна. Последва упътване, изречено с престорена доброжелателност:
— Като извървите пътечката, завийте вляво. Трети вход. Охраната ще ви пусне. Всичко хубаво.
С два забити в гърба погледа, се потътрих към сградата. Чувствах се така, сякаш в последния момент са ме помилвали и току-що са ме свалили от електрическия стол.
Не съм и предполагал, че в обикновения, реален московски живот може да има такава тръпка.
Дали пък…
Не! Не! Това не бива дори да си го помислям!
Ами ако пак имам пристъп…
Не.
Това не е дълбината. Не е виртуалното пространство, където блуждае съзнанието ми, за да гради дворци и да руши градове. Това е само Москва, просто една обикновена милионерска къща с обикновена охрана.
Всичко е наред, спокойно.
Не знам колко бяха общо входовете. Май три. С по дванайсет апартамента.
Вътре имаше още един пост, пак с двама охранители. Толкова си приличаха с ония на входа, сякаш и в реалния живот отдавна са създадени типови комплекти тела. „Новобогаташ“, „бивш интелектуалец“, „бдителен охранител“… Тези тук са от третия тип.
— Документите — наредиха ми с нетърпящ възражения тон.
Наложи се да подам паспорта и да изчакам, докато охранителят с мъка нацели клавишите, за да въведе данните ми в компютъра. Като че ли попълни дори графите „пол“ и „националност“.
Интересно дали постъпват по същия начин с всички гости? Едва ли. По-скоро ги пресяват по външност.
— Ще натиснете дванайсет — упътиха ме, след като най-после ми върнаха паспорта. — Асансьорът ще се задвижи до четиринайсетия етаж.