Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Чак сега разбра защо е дошла в плевнята да го търси.
— Коленете пак ме въртят — заоплаква се тя, сякаш, за да прекъсне всяко негово оплакване — не че някога се бе оплаквал. Е, беше си го помислял. Тя сякаш проникваше в мислите му. — Започни днес, а утре ще продължиш с по-долните слоеве, докато изринеш всичко. Но преди да е паднала нощта, искам да отидеш да ми вземеш лекарството.
Оба оклюма и отпусна глава. Не искаше да ходи при лечителката Латея. Не я харесваше. Винаги го гледаше така, все едно беше някой червей. Беше зла и ужасна. Още по-лошо — беше вещица.
Ако Латея не харесаше някой, човек можеше да си изпати. Всички се страхуваха от нея и Оба знаеше, че не е единствен. При все това никак не му се щеше да се среща с нея.
— Добре, маме. Ще ти донеса лекарството. И не се тревожи, ще започна да изривам, точно както искаш.
— Трябва вечно да ти казвам какво да правиш, до най-малката подробност, нали, Оба? — Погледът и го изпепеляваше. — Питам се защо изобщо ми трябваше да отглеждам такова безполезно копеле. Трябваше от самото начало да послушам Латея.
Оба често я чуваше да повтаря това, когато изпадне в пристъп на самосъжаление. Самосъжаляваше се, задето вече никой не я ухажваше, задето никой не бе пожелал да се ожени за нея. Оба бе проклятие, излязло от утробата и и за което горко съжаляваше. Копеле, създаващо и грижи от самото начало. Ако не беше той, може би щеше да си намери мъж, който да я издържа.
— И да не ти е хрумнало да се застояваш в града и да се занимаваш с глупости.
— Няма, маме. Съжалявам, че те болят коленете.
Тя го фрасна с тоягата.
— Нямаше да ме болят толкова, ако не ми се налагаше час по час да излизам, за да видя къде ли се е дянал тъпият ми син и дали си върши работата.
— Да, маме.
— Събра ли яйцата?
— Да, маме.
Тя го изгледа подозрително, после извади една пара от ленената си престилка. — Кажи на Латея, да забърка нещо и за теб заедно с мойто лекарство. Може пък да има още надежда да те отървем от проклятието на Пазителя. Ако изтръгнем злото от теб, може би няма да си толкова безполезен.
От време на време майка му се залавяше да го прочиства от — както казваше — злата му същност. Беше пробвала какво ли не. Като малък често го караше да пие прахан, разтворен в сапунена вода. После го заключваше в кошара в плевнята и като си мислеше, че злият дух няма да издържи на двойната атака, се надяваше най-после да напусне несъвършеното му земно тяло.
Неговата кошара не бе с летви като на животните. Беше скована от наредени плътно една до друга талпи. Лятно време вътре ставаше горещо като в пещ. Когато го караше да изпие отварата, а после го завличаше до кошарата и го заключваше вътре, той едва не умираше от ужас, че ще прекара остатъка от живота си там и никога повече няма да вкуси нито глътка вода. С радост приемаше боя, който получаваше след дълги викове да излезе — беше готов да понесе всичко, само да не е в този затвор.
— Ще ми купиш лекарството от Латея и ще вземеш нещо и за себе си. — Тя му подаде сребърна монета и присви очи. — И да не си посмял да прахосаш нещо по жени.
Оба усети как ушите му пламват. Всеки път, когато майка му го пращаше да купи нещо, било то лекарство или кожи, съдове или провизии, винаги му напомняше да не пилее пари за жени.
Знаеше, че по този начин му се подиграва.
Оба нямаше достатъчно смелост дори да продума на някоя жена. Винаги купуваше точно това, което му бе заръчала майка му. Никога не бе похарчил нито грош повече — страхуваше се от майчината ярост.
Не обичаше да му се повтаря да не прахосва пари при положение, че никога не го бе правил. Чувстваше се все едно майка му мисли, че синът и иска да стори нещо лошо, макар той никога да не правеше нищо. Изпитваше чувство за вина, въпреки че нямаше никаква причина. Така мислите му, макар да не бяха ни най-малко порочни, се превръщаха в престъпление.
Той вдигна ръка към горящото си ухо.
— Няма да ги прахосам, маме.
— И се облечи като хората, не се носи като някакво си безмозъчно говедо. И бездруго ми стига, че те гледам аз.
— Добре, маме. Ще се облека.
Оба изтича до къщата и си взе филцовото кепе и вълнената жилетка, за да се приготви за пътуването до Гретон, който се намираше на няколко километра на северозапад. Майка му видя как ги закача внимателно на една пръчка, за да си ги сложи точно преди да влезе в града.
Стисна здраво лопатата и се зае с ледената купчина тор. Желязото издрънчаваше всеки път, щом докоснеше вкочанената земя. Той изпухтяваше след всеки замах. Изпод лопатата се разхвърчаха черни отломки и залепнаха за панталона му. Тя бяха като песъчинки на фона на огромната купчина.