Колоните на сътворението
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колоните на сътворението». Краткое содержание книги:
Себастиан я сграбчи за китката с две ръце.
— Какво правиш, Дженсън?
Осъзна, че пронизва с ножа си празния въздух.
Позволи на Себастиан да изтръгне ножа от ръката и и да го прибере в ножницата, закачена на колана и Взе пелерината и която огромният Д’Харанец бе изтръгнал от тялото и в самото начало на кошмара.
— Побързай, Дженсън. Искаш ли да вземеш още нещо?
Себастиан пребърка джобовете на последния мъж, взе му парите и ги напъха в джобовете си. Откачи всичките четири ножа, никой, от които не можеше да се сравнява с онзи, който бе дал на Дженсън. Никой от тях не носеше буквата „Р“ на дръжката си, какъвто бе ножът на падналия от скалата войник — ножът, който бе използвала майка и
Себастиан пъхна четирите ножа в един джоб на раницата си и подкани Дженсън да побърза. Докато той избираше най-добрия от мечовете на мъжете, Дженсън се приближи до масата. Събра всички свещи и ги пъхна при багажа. Себастиан закачи на колана си още един меч. Дженсън събра някои дребни вещи — посуда, прибори — и ги напъха в раницата си. Не знаеше какво точно взема. Прибираше каквото и попадне пред очите.
Себастиан взе раницата и я сложи на гърба и. Дженсън стоеше като парцалена кукла. Той я наметна с пелерината, вдигна качулката на главата и и напъха червената и коса навътре.
После взе раницата на майка и. Трябваше да дръпне два пъти, за да освободи ятагана си от главата на войника. Докато го прибираше на колана си, от острието капеше кръв. Протегна ръка и подтикна Дженсън да върви напред.
— Нещо друго? — попита, докато отиваха към вратата. — Искаш ли да вземем още нещо от къщата, Дженсън?
Тя погледна през рамо към мъртвото тяло на майка си на пода.
— Тя си отиде, Дженсън. За нея сега се грижат добрите духове. Желанието и бе да продължим напред. Нека го изпълним.
Към един по-добър свят. Дженсън се вкопчи в тази идея. Този, в който бе живяла досега, и бе донесъл само болка.
Запъти се към вратата. Себастиан се огледа във всички посоки. Тя просто го следваше, прескачаше трупове, кървави ръце и крака. Беше твърде уплашена, за да изпитва нещо, твърде съкрушена, за да я е грижа. Мислите и бяха потънали в дълбока тиня. Винаги се бе гордяла с бистрия си ум. Къде се бе дянал той сега?
Навън в дъжда Себастиан я дръпна към пътеката.
— Бети! — Себастиан се закова на място. — Трябва да вземем Бети!
Той погледна пътеката, после пещерата.
— Едва ли ще ни е нужна коза, но трябва да си взема нещата.
Тя забеляза, че Себастиан стои под дъжда без пелерината си. Беше мокър до кости. Хрумна и че не само тя не мисли ясно. Той дотолкова се бе съсредоточил върху бягството им, че бе забравил за багажа си. Това означаваше сигурна смърт. Тя не искаше Себастиан да умира. Бети щеше да им е от полза. Но имаше още нещо, което Дженсън бе забравила. Втурна се към къщата.
Не обърна внимание на виковете на Себастиан. Насочи се право към един дървен скрин край вратата. Знаеше точно какво търси — две овчи наметала — едно за нея, едно за майка и. Държаха ги там навити и готови, в случай че се наложи да тръгнат внезапно нанякъде. Себастиан стоеше нетърпеливо на вратата, но щом видя какво прави, не каза нищо. Без да се обърне да погледне смъртта в очите, тя за последен път прекрачи прага на дома си.
Двамата изтичаха към пещерата. Огънят продължаваше да гори. Бети обикаляше нервно и трепереше, но бе необичайно притихнала, сякаш разбрала, че се е случило нещо ужасно.
— Първо се поизсуши — каза Дженсън.
— Нямаме време! Трябва да се махаме оттук! Останалите може да дойдат всеки момент.
— Ако не го направиш, ще умреш от студ. Тогава защо изобщо да тръгваме на път? Смъртта си е смърт. — Собствените и разумни думи я изненадаха.
Дженсън извади двете овчи наметала изпод пелерината си и започна да ги разопакова.
— Така дъждът няма да ни пречи, но трябва да сме сухи, иначе няма да е достатъчно топло.
Той кимна и покорно застана до огъня, протегнал ръце напред. Най-сетне думите и бяха успели да стигнат да него и да успокоят трескавата нужда от незабавно тръгване. Тя се зачуди как изобщо е успял Себастиан да стори всичко това с треската и след като бе изпил билките на майка и. От страх, каза си. Това и беше ясно.
Всичко я болеше. Едва сега забеляза, че рамото и кърви. Раната не беше сериозна, но пулсираше. Преживеният ужас я бе изтощил докрай.
Искаше и се да легне и да закрещи, но майка и заръча да бяга оттук. Единствено тези предсмъртни думи можеха да я накарат да помръдне от мястото си. Ако не бе получила тези заръки, нямаше да може да действа. Сега просто изпълняваше последната воля на майка си.
Бети пощуря. Мъчеше се да прескочи оградата на кошарата си, за да стигне до Дженсън. Докато Себастиан се сгрее на огъня, Дженсън върза около врата на козата въже. Ако имаше нещо като благодарност при козите, то Бети го изразяваше.