В началото, заразказва Шубраче, нямало нищо освен земя. НАСА видял колко е пусто над земята и решил да запълни пустошта с небе. Построил по средата на земята село и взел да изпраща нагоре кули, пълни с облаци. Понякога в тях имало и звезди — нощем, когато се издигала някоя кула с облаци, номите току виждали нова звезда, която се движела по небето.
Земята около кулите с облаци принадлежала единствено на НАСА. Там имало повече животни, отколкото човеци. Било доста добро място за номите. Някои от номите вярвали, че НАСА го е създал точно заради тях.
Шубраче завърши и седна.
Нещото преведе на Шубраче. Тя се засмя.
— Тя казва: Дните идват и си отиват. Кому е нужно да вярва в каквото и да било? Тя вижда как около нея се случват разни неща със собствените си очи и това са нещата, за които тя знае, че ги има. Вярата е чудесно нещо за онези, които имат нужда от нея — тъй казва тя. Знае, че това място принадлежи на НАСА, защото името му го пише по табелите.
Ангало се ухили. Беше толкова развълнуван, че аха-аха да ревне.
— Те живеят точно до онова място, от което излитат совалките, и си мислят, че то е вълшебно! — изхълца той.
— А не е ли вълшебно? — Масклин го каза по-скоро на себе си. — Както и да е, да не би да е по-странно от това да си мислиш, че Магазинът е целият свят? Нещо, те виждат ли как излитат совалките? Доста далече са от тях, все пак.
— Изобщо не са далече. Осемнайсет мили нищо не са — тъй казва тя. Казва, че сме можели да стигнем там за по-малко от два часа…
Щом забеляза колко се учудиха, Шубраче кимна и после, без дума повече, се изправи и хлътна в храсталака. Махна на останалите номи да я последват. Половин дузина флоридийци се източиха зад водачката си под формата на V.
След няколко метра зеленината изчезна и пред тях блесна езерце.
Нашите номи бяха свикнали с обширните водни пространства. Край летището имаше резервоари. Дори и с патиците бяха успели да свикнат. Но тия неща, които вдъхновено и бодро цапаха право към тях, бяха доста по-големички от патиците. Освен това патиците — както и толкова много други животни — разпознаваха у номите, ако не размера, то поне формата на човеците и се държаха на безопасно разстояние. А не търчаха насреща им, все едно по-хубаво нещо от новодошли номи не им се бе случвало през целия ден.
Някои от тези създания почти хвърчаха в желанието си да се доберат до тях.
Масклин се огледа по навик за оръжие. Шубраче сграбчи ръката му, тръсна глава и каза нещо.
— Те са приятели — преведе Нещото.
— Хич не ми приличат на такива!
— Това са гъски. Съвсем безопасни са, освен за тревата и за низшите организми. Долитат тук да прекарат зимата.
Гъските пристигнаха. Вълна обля краката на номите. Птиците заизвиваха шии към Шубраче. Тя потупа една-две по страховитите на вид човки.
Масклин упорито се мъчеше да не наподобява низш организъм.
— Мигрират тук от местата с по-студен климат — продължи Нещото. — Когато избират курса, разчитат на флоридците.
— О, много хубаво. Това е… — Масклин млъкна. Най-после мисълта стигна езика му. — Да не искаш да ми кажеш, че тези номи летят с тях?!
— Естествено. Пътуват с гъските. А, само между другото, имате на разположение два часа и четирийсет и една минути до излитането.
— Искам да ти стане абсолютно ясно… — подхвана бавно Ангало. Една огромна перната глава се плацикаше във водата само на няколко сантиметра от него. — … че ако ми предлагаш да яхаме гъски, то… то по-добре пак си помисли. Или си изчисли, както ще да му се вика там на онова твоето мислене.
