Нещо зло се задава
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нещо зло се задава». Краткое содержание книги:
Представете си, че някой знае за вашата тайна мечта.
Да предположим, че той може да я осъществи още преди да сте разбрали за цената, която ще се наложи да платите.
Представете си, че следващия път, когато лежите будни в тъмното чуете приближаването на влак към вашия град.
Представете си, че вие сте в него…
— Панаирът! — възкликна Уил, после понижи глас. — Мис Фоли, нали казахте…
— Казах, че бях глупава и сама се уплаших — прекъсна го мис Фоли. — Днес е събота вечер, най-хубавата вечер да покажа на племенника си забавленията и гледките.
— Ще дойдете ли с нас? — попита Робърт, без да изпуска ръката на мис Фоли. — По-късно?
— Чудесно! — каза Джим.
— Джим — възрази Уил. — Цял ден не сме се прибирали. Майка ти е болна.
— Забравих. — Джим му хвърли поглед, изпълнен с най-чиста змийска отрова.
Щрак. Племенникът направи рентгенова снимка на двамата. Несъмнено на нея се виждаха студени кости, треперещи в топлата плът. Той протегна ръка.
— Утре тогава. Ще се видим около палатките.
Джим стисна със замах мъничката ръка.
— Бива!
— Довиждане! — Уил изскочи навън, после се завъртя с един последен мъчителен призив към учителката. — Мис Фоли?…
— Да, Уил?
Не ходете с това момче, помисли си той. Не припарвайте до панаира. О, моля ви, стойте си у дома! Но на глас каза:
— Мистър Крозети е мъртъв.
Мис Фоли кимна трогната и го зачака да се просълзи. А докато тя чакаше, Уил издърпа Джим навън и вратата се затръшна пред учителката и малкото розово личице с лещите, които правеха щрак-щрак, фотографирайки двете объркани момчета, и двамата вече слизаха неуверено по стъпалата сред октомврийския мрак, а в това време въртележката пак се завъртя вихрено в главата на Уил и листата на дърветата над главите им шушнеха и пращяха от вятъра. Без да извръща глава, Уил процеди през зъби:
— Джим, ти му стисна ръката! На мистър Кугър! Нали няма да се срещаш с него?
— Да, мистър Кугър е, няма грешка. Леле, какви очи. Ако го срещна пак тая вечер, ще си разчистим сметките. Какво те тормози, Уил?
— Какво ме тормози ли!
Вече бяха слезли от последното стъпало и започнаха да се препират с яростен, трескав шепот, като се озъртаха нагоре към празните прозорци, където от време на време преминаваше сянка. Уил млъкна. Музиката се въртеше в главата му. Зашеметен, той затвори очи.
— Джим, музиката, която свиреше калиопата, докато мистър Кугър се подмладяваше…
— Да?
— Това беше Погребалният марш! Само че наопаки!
— Кой Погребален марш?
— Кой ли! Джим, Шопен е написал само един! Неговият Погребален марш!
— Но защо наопаки?
— Мистър Кугър не вървеше към гроба, а се отдалечаваше от него, нали? Ставаше по-млад, по-малък, вместо да остарее и да се гътне.
— Уили, ти си страхотен!
— Така си е, но… — Уил настръхна. — Той е там. На прозореца, пак. Помахай му. Довиждане! Сега тръгвай и си подсвирквай нещо. Само не Шопен, за Бога…
Джим помаха с ръка. И Уил помаха с ръка. Двамата заподсвиркваха „О, Сузана“.
Горе на прозореца сянката леко помръдна ръка.
Момчетата бързо се отдалечиха по улицата.
20.
В две къщи чакаха две трапези.
Един родител нахока Джим, двама родители нахокаха Уил.
И двамата бяха пратени да си легнат гладни.
Всичко започна точно в седем. Свърши точно в седем и три.
Затръшнаха се врати. Щракнаха резета.
Тиктакаха часовници.
Уил стоеше до вратата. Телефонът беше заключен отвън. А дори и да позвънеше, мис Фоли нямаше да отговори. Тя сигурно вече беше извън града… божичко! Пък и какво да й каже? Че момчето не е момче? Нима нямаше да се изсмее? И още как. Защото племенникът беше племенник, момчето беше момче, или поне така изглеждаше.
Той се завъртя към прозореца. В стаята си отвъд улицата Джим стоеше пред същата дилема. И двамата се бореха. Беше твърде рано, за да отворят прозорците и да си подвикват шепнешком. Долу родителите им бяха будни, заети да слушат новините или забавните предавания по радиото.
Момчетата се проснаха на двете си легла в двете си къщи, изровиха от дюшеците парченца шоколад, скътани там за черни дни, и унило ги захапаха.
Тиктакаха часовници.
Девет. Девет и половина. Десет.
Дръжката тихо изтрака, докато тате отключваше вратата.
Тате, помисли си Уил. Влез! Трябва да си поговорим!
Но тате предъвкваше дишането си в коридора. Отвъд вратата можеше да се усети само неговото объркване, неговото вечно озадачено и леко смутено лице.
Няма да влезе, помисли си Уил. Да заобикаля, да увърта, да протака — това да. Но да влезе, да седне, да изслуша? Кога го е правил и дали изобщо някога ще го направи?
— Уил?…
Уил подскочи.
— Уил… — каза тате, — внимавай.
— Внимавай? — възкликна мама, тъкмо задаваща се по коридора. — Само това ли ще кажеш?