I. Пристигане
1.
Продавачът на гръмоотводи пристигна точно преди бурята. В късния, облачен октомврийски ден той се зададе по улицата на Грийн Таун, Илинойс, като се озърташе крадешком през рамо. Нейде немного далече могъщи мълнии тъпчеха земята. Никой не можеше да отрече, че нейде бушува буря като огромен звяр със страховити зъби.
Затова търговецът дрънкаше и звънкаше с грамаданския си кожен калъф, в който като някаква причудлива главоблъсканица лежаха невидими железарии, но макар и невидими, езикът му ги възхваляваше от врата на врата, докато най-сетне стигна до една морава, която беше окосена съвсем неправилно.
Не, не тревата. Търговецът вдигна очи. Далече горе на полегатия склон две момчета лежаха върху тревата. Еднакви по ръст и фигура, момчетата дялкаха върбови свирки и говореха за отминали или бъдещи времена, доволни, че са оставили пръстовите си отпечатъци по всеки подвижен предмет в Грийн Таун през миналото лято и стъпките си по всяка открита пътека от тук до езерото и от там до реката откакто започна училището.
— Здрасти, момчета — подвикна мъжът, облечен от глава до пети в цветовете на бурята. — У дома ли са вашите?
Момчетата поклатиха глави.
— А вие пари имате ли?
Момчетата пак поклатиха глави.
— Ами добре…
Търговецът измина около метър, спря и прегърби рамене. Сякаш изведнъж бе усетил, че от къщните прозорци или от студеното небе някой се взира в тила му. Той бавно се завъртя, душейки въздуха. Вятърът разтърсваше опустелите дървета. През малък процеп в облаците се провря слънчев лъч и обагри в злато последните дъбови листа. Но слънцето изчезна, жълтиците бяха похарчени, въздухът посивя; търговецът се изтръгна от унеса.
Бавно тръгна нагоре по моравата.
— Момче — рече той. — Как ти е името?
Първото момче с бледоруса коса, щръкнала като магарешки трън, затвори едно око, килна глава настрани и погледна търговеца с другото око — отворено, ярко и бистро като капка летен дъжд.
— Уил — каза то. — Уилям Холуей.
Продавачът на бури се завъртя.
— Ами ти?
Второто момче не помръдна. Лежеше по корем в есенната трева и се чудеше дали може да си измисли име. Косата му беше буйна, гъста, с лъскавия цвят на млад кестен. Очите му, приковани към някаква далечна точка вътре в самото него, бяха прозрачнозелени като планински кристал. Най-сетне то небрежно лапна стръкче суха трева и отговори:
— Джим Найтшейд.
Продавачът на бури кимна, сякаш бе очаквал да чуе точно това.
— Найтшейд. Нощна сянка. Страхотно име.
