Домина (Тайните на древния Рим)

— Но Агрипина постъпи глупаво. Тя би трябвало да знае за предпочитанията на Метел. Нека да обмисля въпроса — продължи Сеян. — Агрипина те праща да доведеш Метел в стаята й, после заключва вратата. Почти веднага започва да вика и крещи и когато преторианците разбиват вратата, Метел, един от шпионите ми, лежи на земята с кама в сърцето. Агрипина се държи като истерична кучка и иска да бъде изпратена в Капри, за да се оплаче на императора — той въздъхна. — Честно казано, не смятам, че той ще й повярва.

Сеян наведе глава и отново цъкна с език. Огледах покритата с мрамор стая. Пурпурни и златисти драперии скриваха стените, а две ронещи се надгробни плочи, които трябваше да напомнят за смъртта, стърчаха от двата края на лежанката. Дали по този начин Сеян искаше да сплаши посетителите си или наистина такава е била стаята за писане на великия Август? Столовете и масите бяха скъпи, повечето египетски, както и статуетките — на Апис, Хермес, танцьорка — и сребърната поставка за лампи, изработена във форма на дърво. По-късно Агрипина ми обясни, че всичко е било плячкосано от двора на Клеопатра. По онова време това не ме интересуваше, усещах само горещината и мрачното мълчание. Драпериите леко потрепнаха, погледнах надолу и зърнах под тях връх на обувка. Сеян не беше глупак: преструваше се, че не се бои от никого, но стаята беше пълна с войници с извадени мечове, готови да го защитят или да изпълнят и най-малкия му каприз. Той продължаваше да цъка изнервящо с език, ту по-бавно, ту по-бързо, сякаш в такт със сърцето ми. Сведох очи към пода и заизучавах мозайката, която изобразяваше Деметра, издигаща се над житните поля.

— Чудя се — усмихна се Сеян, — скъпи родственико, дали ти не си част от този заговор.

Той взе звънчето и енергично позвъни. Една врата се отвори и се появи помощникът. Сеян не си направи труда дори да обърне глава.

— Кой е в стаята отдолу? — попита той.

— Тибул.

— Да, нашият самоук поет, който се смята за новия Вергилий. Някакъв напредък?

Помощникът поклати отрицателно глава.

— Заведи родственика ми Парменон долу.

Помощникът щракна с пръсти и аз го последвах навън. Мракът бе нарушаван единствено от светлината на факлата, която примигваше в подножието на стръмните стълбища с остри ръбове. Помощникът ме сграбчи за ръката и ме повлече надолу.

— Не се плаши! — изкикоти се той.

Щеше ми се да бях избягал. Заговорът на Агрипина се беше провалил. Сеян беше разбрал какво е намислила. Нямаше да я пуснат на Капри, а аз щях да завърша дните си на това място. Стигнахме подножието на стълбите и тръгнахме по слабо осветен коридор, който ни отведе до кръгло помещение, където видях мъже, облечени като гладиатори и сатири, чиито маски изглеждаха още по-гротескни заради трепкащата светлина на факлата. Миришеше ужасно — като от открит нужник. Гротескните фигури се отместиха и разкриха разпънато върху масата човешко тяло.

— Той не е затворник — ухили се Помощникът и посочи към мен. — Поне засега. Само му покажете.