Героични години
- Автор: Кронин Арчибалд Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Героични години». Краткое содержание книги:
Силните и колоритни образи в романа, динамиката на действието, необичайните и на места дори страховити събития, драматичните ситуации, в които д-р Стърлинг спасява безнадеждно болни и голямата човечност, с която Арчибалд Кронин описва всичко това — ето качествата на този увлекателен роман, който сигурно и у нас ще придобие популярността на „Цитаделата“.
Тя му подаде връзка писма. Той ги отвърза полека. Бяха от Овъртън. Само няколко минути бяха достатъчни, за да се разбере съдържанието им.
— Да — забеляза тя, когато Дънкан вдигна поглед към нея. — Вашият скъп, любезен приятел е над кладенеца. Забавно ще бъде да видим, как ще падне вътре.
— Не!
— Защо? Той сам си търси тая отплата, разпространявайки лъжите си по наш адрес, тоя шеф, който прелъстява собствените си милосърдни сестри!
Дънкан поклати остро глава.
— Не мога, Анна! Никога! Това ще бъде много тежък удар за Маргарет! Ще се боря с Овъртън, но не по тоя начин!
Тя го загледа с притворени очи, променяйки изкусно разговора:
— Може би сте прав. Но аз истински копнея да повалите тоя човек. Струва ми се, че виждам вече как може да стане това. Кога свършвате във Виктория?
— През втората седмица на октомври — ако не ме изгонят по-рано.
— Великолепно! На четиринадесети октомври ще заминете на почивка. Свежият ветрец ще отвее тая натрапчива мисъл от главата ви. Обзалагам се, че за четири седмици всичко ще мине. Тогава…
— Какво?
— Тогава ще съм готова за вас.
— Готова за мене?
— Комитетът предлага да ме преместят в Единбург — това още не е официално, но фактически е решено. Ще имам по-голяма длъжност с всички улеснения във Фондацията Уолас. А също така — добави сериозно тя, — и правото да посоча колегата, който ще ми помага в патологичните изследвания.
Лицето му бе неподвижно, почти намръщено.
— Патология! Същински надгробен камък. Господи! Ненавиждам патологията.
— Не говорете глупости! Аз имам влияние в комитета. Може би ще мога да ви издействувам дори катедра по патология. Помислете само: шеф на отдела — на вашата възраст! Помислете си как ще изглежда Овъртън в такъв случай!
— По дяволите! Защо искате да пробудите винаги най-лошото у мене? — попита той.
— Защото сте до голяма степен моя собственост — тя се усмихна нежно. — Да, драги Дънкан, сега повече, отколкото всеки друг път…
— Вие сте най-себелюбивата, най-демоничната жена, която съм срещал.
Тя скри прозявката си и погледна ръчния си часовник.
— Да, щом се отнася до науката. И двамата вървим под това знаме — тя му отправи последен, равнодушен поглед. — Лека нощ, млади дърварю! Свърши се вече глупавата ви любов!
Отивайки към вратата, тя взе връзката с Овъртъновите писма. Когато стигна у дома си, внимателно запечати пакета и със загадъчна усмивка го прибра в едно чекмедже на писалището си.
Трескав и неуверен, измъчван от безкрайна душевна борба, Дънкан дочака последната си седмица в болницата Виктория. Времето беше много студено, с остри, снежни виелици и суров мраз, който сковаваше земята. Една нощ, когато се върна късно от последната нощна визитация, телефонът във всекидневната стая иззвъня. Като предполагаше, че е късно повикване от сестра Грант, той вдигна слушалката. Гласът идваше отдалеко, от няколко мили. Той разбра с изненада, че го търси Джейн Мърдок.
— За татко… Той лежи.
— Какво му е?
— Бронхит. Тук има дълбок сняг. Три нощи по ред той обикаляше из Страт, при все че сам беше настинал. Не искаше да отстъпи, но най-накрая легна.
— А болните му?
— Това именно ме тревожи. Има много болни.
Той си представи положението в Страт Линтън: лекарят болен, областта потънала в сняг и лед, болните пръснати на мили един от друг.
— Нуждаете се от заместник, нали?
— Да, и то веднага. Можете ли да се сетите за някого? — тя се поколеба, после каза бързо: — Не бихте ли могли сам да дойдете, Дънкан, за една-две седмици?
Той бе взел решението си още преди да я чуе. Ако не бе отчуждеността му с Мърдок, би предложил помощта си преди да му я поиска Джейн. Той размисли бързо: при тия обстоятелства деканът Инглис сигурно щеше да го освободи от последните няколко дни, които трябваше да прекара в болницата.
— Кога тръгва последният автобус? — попита той.
— В девет часа, от стария площад.
— Ще мога да го взема, значи. Чакайте ме към десет часа.
Той закачи слушалката и потърси по телефона д-р Инглис. Подробните и настойчиви обяснения бяха приети. Нямаше време да вземе какъвто и да е багаж. Само навлече шалчето и палтото си, нахлупи шапка и се спусна по стълбите. Тичайки по пустите улици, той стигна пред раздрънкания провинциален автобус тъкмо в минутата, когато колата се измъкваше от стария площад.
Автобусът бе обикновено препълнен, но тази вечер имаше само още двама пътници — първият беше двадесет и петгодишен младеж, с гладко обръснато, охранено лице, вдълбочен в четене на някакъв роман; вторият, непосредствен съсед на Дънкан, го накара да подскочи от изненада. При все че не бе го виждал шест години, той позна веднага пълния, възрастен мъж с надути бузи, подпухнали очи и гладко причесана, рядка, черна коса. Беше Почтения Джо Овъртън.