Тъмна любов

Тогава той все още можеше да стои на слънце и в жалкото му съществуване зората беше единственото нещо, което очакваше с нетърпение. Да почувства топлината на слънчевите лъчи на лицето си, да поеме сладката мъгла в дробовете си, да се наслаждава на светлината — това бяха единствените му удоволствия и той ги ценеше. Зрението му, макар и увредено по рождение, беше далеч по-добро от сега. Все още си спомняше слънцето с болезнена яснота. Беше при търговеца от близо година, когато всичко се преобърна.

През нощта, когато започна промяната, той се строполи на сламената си постелка, изтощен до крайност. Не се чувстваше добре напоследък и едва намираше сили, за да си върши работата, но това не беше нещо ново.

Болката, която го връхлетя, разкъсваше слабото му тяло. Започна от корема и запълзя към крайниците и главата му, докато връхчетата на пръстите му и на всеки косъм по него закрещяха от болка. Не беше изпитвал такава агония нито от счупена кост, нито от треска или побой. Беше се свил на топка, очите му се напрягаха мъчително, дишаше на пресекулки. Мислеше, че ще умре и се молеше мракът да го обгърне по-скоро. Искаше само малко спокойствие, край на страданията си.

И тогава пред него се появи прекрасно русокосо създание. Беше убеден, че тя е ангел, дошъл да го отведе в отвъдното. Жалък нещастник, какъвто тогава беше, Рот я молеше за милост. Протегна ръце към привидението и когато усети докосването й, разбра, че краят му е близо. Тя го извика по име и той се опита да й се усмихне с благодарност, но устните му не помръднаха. Русокосата му каза, че е отредена за него, че е пила глътка от кръвта му, когато е бил още малък, за да може винаги да знае къде да го намери, когато започне преобразяването. Каза му, че е дошла да го спаси.

После Мариса проряза китката си с кучешките си зъби и поднесе ръката си към устата му.

Той пи отчаяно, но болката не престана. Само се промени. Чувстваше как ставите му променят формата си, костите му се разместваха със страхотен пукот, мускулите му се изпъваха и късаха, имаше чувството, че черепът му ще се пръсне, очите му щяха да изскочат от орбитите си, не виждаше нищо и единственото, което му остана, беше слухът.

Бореше се за всяка глътка въздух и стържещите хрипове разраниха гърлото му. По някое време припадна, но скоро дойде на себе си и започна още по-голяма агония. Слънчевите лъчи, които толкова обичаше, проникваха през процепите между дъските на плевнята и образуваха бледозлатисти снопове светлина. Един лъч докосна ръката му и се разнесе ужасната миризма на горяща плът. Бързо дръпна ръката си и се огледа, обзет от паника. Не виждаше нищо, само смътни сенки. Заслепен от светлината, той се помъчи да се изправи на крака, но се строполи по лице в сламата. Тялото му сякаш не беше негово, не му се подчиняваше, успя да се изправи чак при втория опит, олюлявайки се като току-що родено жребче.