За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Не съм хирург, плътта ти не ми се подчинява.
Клетките ми се разпадат, в механизма им има повреда. Милиарди са и винаги ще има поне една, която няма да се подчинява на наредбите. Прошепва това на другите, правят коалиция, метежи, изражда се една, но тя е по-силната, върши чудеса от неблагоразумия заради нелепата си цел – да умре. Нямам нищо против, лично нейна работа си е, разполага със себе си, свободна е. Не мога да налагам условията и смисъла на нейното съществуване, нека умира, на нея ù е лесно – не го съзнава. Аз го съзнавам – ето всичко.
Ще кажеш, може ли да се съзнава смъртта, може ли да се усети? Не знам, ще умра за първи път. Колкото и да е неприятно, само веднъж се случва и с това се утешавам.
– Вие трябва да умирате от рак.
Ти си не само жесток, но и себелюбив, защото кокетираш с безсмъртието си, а психиката на боговете е отвратителна. За тридесет и четири години дори не си успял да усвоиш добрите маниери. Съветвам те – малко притворство и ще те рисуваме по иконите.
– Не мога да те обичам. Нищо не ни свързва, ние сме най-противоположните неща. Няма привързаност, няма омраза, няма равнодушие. Няма нищо. Искаше да ти го кажа, нали? Ласкаеш се, че оставаш горд пред най-мащабния разум. Но ако можех да те излекувам, щеше да ми продадеш душата си.
Глупости! Не търгувам с вещи от първа необходимост. Инстинктите ми са включени на върхова мощност, работят в точката на изтощението – страхувам се, признавам. Но щом си толкова логичен, отговори ми: има ли смисъл да решаваш задача, щом тя по принцип е нерешима? Вярно – равнодушието ми е само привидно, намекът, че утре или след седмица ще бъда… ме кара да настръхвам, ставам боязлив и злобен, но страхът ми е обуздан… Опитът е категоричен – нулев шанс, нямам печеливш вариант, играта е към края, в ръкава не крия пето асо и точно затова залагам всичко в ендшпила.
Виж долу на двора онова брадясало отчаяние в синя пижама. Той е миньор, много известен миньор, с два реда медали; известен дори с това, че има седем деца. Пуши боязливо, срамува се, защото раздухва собствената си клада. Може ли той да намери оправдание за себе си?
– Има оправдание, без да го разбира.
Всяка неделя децата му идват от Перник, носят пълни мрежи, до които той никога не се докосва, и мълчат. Някой току се обади – яж лимони, не пуши, не се вълнувай, ще се оправиш! А иначе не вярва на думите си. Един баща свършва, когато и децата му вече не вярват и са го отписали. Тогава завесата пада, в салона още ехтят възторзи, но представлението е свършило и смутеният клоун бърза да се шмугне зад декорите.
– Всеки болен от рак е един мутант, временно решение. Еволюцията търси нов вариант – съвременен, качествен. Всички сте само несполучливи опити…
Твоята откровеност ме плаши.
– Веднъж се експериментира с мозъка, друг път – с кръвта, с белите дробове. Сега всяка ракова клетка е само едно предположение, една хипотеза. Търси се нов пълнеж; ново ядро, нова система на обслужване.
Това са слепи експерименти!
– Природата работи така. Никой не ù ограничава нито опитите, нито ресурсите. Тя има много време и много материал. Сегашният модел е прецизен, сложен, точен. Трябва да се обмисли всеки елемент, всяка крачка.
Ти се подиграваш, използваш безсилието ми и сляпата ми надежда, плашиш ме със студените си истини.
Не искам да видя смисъл в моята смърт!
Влязох в този тъмен коридор и опипвам всичко около себе си. Докосвам с пръсти стените му – студени, неравни, влажни, с хиляди пълзящи голи охлюви. Искам да направя крачка напред, после още няколко. Накрая има кръг от светлина, там свършва неведението и започва поляна, нарисувана с утринно слънце. Върху килим от глухарчета лежи момиче с безцветни устни, пъстра поличка и тънки като лъч крачета, косите ù са с цвета на зряла орехова черупка. Видях го тогава, на бригадата в Родопите; момичето ме чака, но е далеч, трябва да изкрещя, за да ме чуе кантонерът; влакът идва, в тъмнината той е разбуден праисторически циклоп, осветява ме, бия с криле като пеперуда в коридора на прожектора. Защо ми е толкова тясно? Няма къде да се скрия! Гърдите ме болят, нещо вътре прерязва, пълзи самият рак. Така казваше дърворезачът: „Боли ли го, момче, дървото, когато трионът го захапе с острите си зъби? Боли го. Удари тесла в кората му и оттам протичат сълзи“. Накрая ще повърна дроба си и всичко около мен ще стане алено. Ще повикам Корнелия и ще я попитам: „Какъв е онзи момчешки глас в телефона?“. Ще бъда строг, най-строгият баща на Земята. „Между нас няма нищо“ – ще каже тя. Защо нищо, трябва ли да няма нищо? Кой е казал, че един момчешки глас по телефона е нищо?