За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Искаш да те забравя; все едно – казваш – че никога не съм разговарял с теб, не сме се срещали нито там, край лодката, нито след това. Вече не е все едно, не може да бъде. Идва време да дръпна чертата под сумата, и последните събираеми са много важни, фатални са, защото могат да направят сбора безкрайно голям или нула. Зависи само от величините – кои ще пишеш с плюс, кои с минус. Сега съм локатор, готов да улови неуловимото. Сега всичко има значение – сервитьорът идва и ще трябва да плащам сметката.
Тази сутрин написах първото си стихотворение, „Бяло сбогуване“. Какво глупашко самочувствие, нали! Професор по квантова механика пише стихотворение, взима занаята на онези, които ходят разфокусирани и спят с музите. Около мен всичко е бяло и всичко е сбогуване. Дори онази дебела сестра, Старшата, е противно бяла – и дрехите, и косите, и лицето, и очите ù са бели.
Дай си ухото насам, ако въобще имаш ухо при този кретенски начин на съществуване. Шшт, тихо… Страхувам се не от белотата, а от сбогуването! Не знам колко живееш, но четиридесет години не са много, вярвай ми. Четиридесет години са едва началото. Татко преди смъртта си каза така: „Осемдесет и две години, синко, са само началото на един живот“. Не ги ли разбираш тези неща? Все пак ми е приятно да разговарям с теб, дори понякога забравям, че си само мисъл.
Всеки идва отнякъде и за нещо, ти сигурно не правиш изключение. Дошъл си от своя странен свят в моя и това не е визита на добро възпитание. Искаш нещо, търсиш; може би си дяволът, с когото трябва да сключа облог срещу душата си? Може би „о, миг, постой!“ ще бъде цената на моето безсмъртие? Ако е така, отивай си, написано е вече и хонорарът е взет. Значи лошо съчинявам, плагиат съм и не мога да измисля нищо свое.
Разбрах, ти си сивият гълъб, който веднъж кацна в нашия двор. Смешно се клатушкаше на късите си краченца и мърмореше колебливо „туук – туук“. Поисках да се пренеса в него, за да разбера как изглежда светът през очите на гълъб. Когато по-късно казах това на Савка, нарече ме „изследовател със странна визия“, а това е желание на всяко дете. На двора висеше слънце като едра пъпка от златно фолио, мама простираше обвито в пара неделно пране, когато гълъбът ме погледна с ръждивите си очи и рече „туук – туук“. И досега си спомням това – погледна с ръждивите си очи и рече „туук – туук“. Сигурно е искал да напомни „нивга веч“, но той няма право да ми напомня това. Той е гълъб, а не гарван!
Ти призна, че от това не разбираш. Призна, че си навсякъде около мен, но криеш причината за присъствието си. Страхувам се от теб – ти ми напомни „нивга веч“, нали?
Стой, чух те! Каза: „При вас, на Земята“. А всеки идва отнякъде и за нещо. И гълъбът тогава беше дошъл за нещо, важно трябва да е било, но успя да каже само „туук – туук“, не му стигна смелост, после удари въздуха с криле и излетя точно нагоре, а аз се уплаших и избягах на улицата, минах през къщата на двете неженени вещици, пред кафенето на Софокъл, край моите липици-сестрици, които вечер ставаха самолети, под тежката пелена на уханието им, и все по-надолу по улицата, край Коста, продавача на мидени чехли, край мазето на Анастасия с хилядите котки, край голямата желязна врата на сляпата Рипсиме, и все по-надолу, където беше възхитителната озарена прегръдка на морето…
Пак ли си тук?
Днес е четвъртък, ден за разходка. В бележника съм записал „мотаене по улиците“. Ще бъде ли приятно? В неделя София е празна, разходката в четвъртък е нещо друго. Сигурно си забелязал, че в четвъртък винаги се бръсна. Преди се бръснех всеки ден, но сега се уморявам. Не е ли все едно – така повече приличам на смъртник. Ще си сложа синята риза; Савка твърди, че с нея се подмладявам. И това е без значение, защото тук никой не ме познава. В столицата един възрастен провинциалист е като загубена вещ, която никой никога няма да потърси. Остава му голото самочувствие, че може да съществува дори в този хаос. Съществуването е последното нещо, с което човек трябва да се гордее; така де, той нищо не е направил за този факт, нищо не е допринесъл за него.
Най-трудното нещо в моите разходки е началото, стъпалата – едно под друго, едно под друго. Някой малоумен е измислил, открил и наредил асансьорите да не се ползват надолу. Има хора, за които правилниците за вътрешния ред са хоби. Един от нашите ректори беше такъв – непрекъснато измисляше правилници; наредби, указания, препоръки. Дори написа специални директиви за ползването на обществените тоалетни; точка първа гласеше: „Тоалетните се ползват само за предназначението им“. И това бяха единствените писмени паметници, които остави на поколенията.