Наградата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Уайът Хънт [bg] #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Снежинка Вакрилова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наградата». Краткое содержание книги:
Отговор не последва.
— Твоите чувства? — продължи Хънт. — Добре. За онова, което се случи в съда, добре. Съжалявам. Но кариерата ти? Живота ти? Семейството ти? Не мисля.
На горния етаж телевизорът започна да пращи. Отвън на улицата се разнесе скърцане на гуми и клаксон на кола.
Челюстта на Джул оставаше стегната, ъгълчетата на устата му провиснали. Той се взираше към етажерката отсреща, после изправи гръб и се подпря с лакти на коленете.
Хънт произнесе тихо:
— Тази работа така и така ще стане, Дев. Казвам ти го от приятелско чувство. То вече става. Но каквото и да си мислиш, ние ще ти помогнем, колкото можем. — И без победни салюти, по-скоро с мирен договор в ръка Хънт стана. — Предай на Кони и децата, че ми беше приятно да ги видя.
След като привлече Хънт на своя страна, Мики вече имаше всички основания да види Алиша Торп отново.
Срещнаха се по обяд в „Бей бийнс уест“, кафене на улица „Хейт“, по средата между жилищата им, взеха си по една чаша и видяха, че ще минат часове, докато си намерят места вътре. Затова решиха да се поразходят надолу по „Линкълн“, после на запад срещу вятъра, право към плажа.
Изминаха няколко пресечки в непринуден разговор за променливото време, „Старбъкс“ срещу „Бей бийнс“, как вървеше готварският курс на Мики и Ян, как всички на тяхната възраст като че ли работеха едно нещо за пари, а безплатно — всичко онова, което обичаха: доброволното участие на Алиша в младежкия проект „Сънсет“, готварството на Мики и Ян.
— А какво работиш през деня? — попита Мики. — Когато не си доброволка?
— Малко е срамно.
— Ако е работа, за която ти плащат, не е срамна. Както казваше дядо ми: „Няма работа, вършена с душа, която да не е почтена.“
Лек контраалтов смях.
— Това беше добро. А отнася ли се за посрещач в „Мортънс“?
— За всяка работа на света, според Джим. Но особено за посрещач в „Мортънс“ — отговори Мики. — Може би най-достойната професия в услугите.
— Е, благодаря ти. Ще се постарая вече така да гледам на нея. А не като на шестчасова скука.
— Точно така. — Повървяха малко в мълчание, после Мики каза: — Ян ми разказа за родителите ви.
Тя му хвърли бърз поглед.
— Да-м.
— Каза ли ти, че доста подобно нещо ми се случи и на мен?
Тя спря и го погледна.
— Баща ти е застрелял майка ти и себе си?
— Не. Но баща ми изчезна, а после майка ми умря от свръхдоза. Същият резултат. Без родители.
Тя затвори очи и поклати глава.
— Не си го спомням много добре. Просто така се случи. Бях едва на девет.
— Аз бях на седем, но ми се струва, че това е най-неизличимият спомен в живота ми — очертанията на тялото под чаршафа на носилката, съзнанието, че това е мама, докато я изнасят.
— Аз моят съм го заключила — обясни тя.
След като мълчаха в продължение на половин пресечка, Мики прочисти гърло.
— И така, относно Доминик, всички тези благотворителни организации, които е ръководел…
— Той ръководеше само една… младежкия проект „Сънсет“. И разбира се, всички подчинени на него групи.
— Добре. Кои са те?
Тя сви рамене.
— Чакай да видя. Художествената галерия, двете училища, компанията за развитие, театърът, хамалската фирма, батальонът „Сънсет“…
— Батальонът „Сънсет“ ми звучи като рота командоси.
— Не. По-скоро градски омиротворители. Предимно от по-големите момчета, някои момичета, хора, които за известно време са били в програмата.
— И какво правят те?
Отново свиване на рамене.
— Почти всичко, което трябва да се свърши. Обучение, раздаване на брошури, възвръщане на отклонилите се, работа по квартали. Те са нещо като екип на терен.
Придобил повърхностна представа, Мики кимна.
— Добре, но при наличието на тези допълнителни групи, истинският младежки проект с какво се занимава?
— Самият „Сънсет“? Ами… не зная ти как би го нарекъл. Чадър. Административната страна.
Продължиха да вървят и тя изглежда позна по лицето му, че в ума му се върти друг въпрос, защото попита:
— Какво?
— Просто се опитвам да обхвана всичко. Искам да кажа, ако Доминик е движел само една програма, защо му е била нужна кола?
— Ами, тази една програма се намира може би на десетина места в града, ако не и повече. Главният офис и К-8 в Ортега, поправителният дом в Потреро, амбулаторната клиника за възрастни към градския колеж. Гимназията… — Тя спря да изрежда. — Нали схвана идеята? Мога да ти предоставя целия списък, ако искаш, но смисълът е, че „Сънсет“ е огромна организация. Огромна.