Звездният отбор
- Автор: Гришэм Джон
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-281-7
- Переводчик: Силвия Падалска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Звездният отбор». Краткое содержание книги:
И тогава настъпва промяната. В лицето на младия Дейвид Зинк, който печели по 300 000 долара годишно. След пет години 80-часова работна седмица в голямата юридическа фирма той изтрещява и вместо в офиса, се озовава в един бар и после… във „Финли и Фиг”. Идеята да вземат на работа възпитаник на Харвард се харесва на двамата неудачници. A неуморният в търсенето на големи удари Уоли Фиг съзира златен шанс в смъртта на стар клиент. В пресата е прочел, че лекарство за сваляне на холестерола предизвиква инфаркт. Клиентът му го е вземал и е починал от инфаркт. Трябва да се намерят още жертви и да се заведе дело срещу третата най-голяма фармацевтична фирма в света! Да се подаде колективен иск, който ще донесе милиони! Звездният отбор се залавя на работа!
— Да, една отрепка от отсрещната кантора на име Гоулстън се опитваше да ни отмъкне клиентите след голямата злополука, а нашият Дейвид го пропъди с парче желязо. Не знам как точно си разкъса панталона.
Това вече беше прекалено за един ден. Хелън поклати глава.
— Искате ли нещо за пиене? Кафе, вода, уиски?
— Не пия алкохол — отсече тя.
Уоли я погледна, после погледна Дейвид и пак нея. Странен брак трябва да е, помисли си той.
— И аз не пия — заяви гордо Уоли. — Има прясно сварено кафе. Направих една кана за Дейвид и той изпи две чаши, преди да си полегне.
— Да, кафе може — каза тя.
След малко двамата пиеха кафе на масата и тихичко разговаряха.
— Доколкото успях да разбера — каза Уоли, — тази сутрин е превъртял в асансьора, докато отивал на работа. Изкрейзил, напуснал сградата и попаднал в някакъв бар, където пил почти цял ден.
— Така и предположих — каза тя. — Но как се е озовал тук?
— Не стигнахме дотам, но трябва да ти кажа, Хелън, той твърди, че нямало да се върне. Искал да остане да работи при нас.
Хелън не се удържа и хвърли поглед из отрупаната с вехтории стая. Трудно би могла да си представи по-западнала адвокатска кантора.
— Ваше ли е кучето? — попита тя.
— Това е Прели, пазачът на фирмата. Живее тук.
— Колко адвокати има в кантората?
— Само двама. Ние сме бутикова фирма. Аз съм младши съдружник. Оскар Финли е старши.
— И какво ще работи тук Дейвид?
— Специализирани сме в злополуките и смъртните случаи.
— Като всички онези, които пускат реклами по телевизията?
— Не се занимаваме с телевизия — отвърна самодоволно Уоли.
Ех, ако можеше да й каже. Той непрекъснато работеше над сценариите си. Караше се с Оскар заради парите. Гледаше със завист как други адвокати задръстват ефира с реклами, които по негово мнение бяха винаги долнопробни. И най-болезненото — представяше си загубените хонорари от всички изпуснати случаи, заграбени от адвокати с далеч по-ниски способности, но готови да рискуват с разходи за екранно време.
Дейвид изхърка гърлено, после бързо изпръхтя, но макар че издаваше звуци, нямаше никакви изгледи да се завърне в съзнание.
— Мислите ли, че на сутринта ще си спомни какво е станало? — попита Хелън, гледайки намръщено съпруга си.
— Трудно е да се каже — отвърна Уоли.
Собствената му любовна история с алкохола беше дълга и грозна. Неведнъж бе прекарвал замаяни утрини в усилия да си припомни какво е станало. Той отпи глътка кафе.
— Вижте, не е моя работа и така нататък, но често ли го прави? Казва, че иска да работи тук и… нали разбирате, трябва да знаем, ако има проблеми с чашката.
— Изобщо не си пада по алкохола. Никога не си е падал. Може понякога да пийне на гости, но от работа не му остана време за кръчми. А тъй като аз съм въздържателка, не държим у дома спиртни напитки.
— Просто питам. И аз съм имал тия проблеми.
— Съжалявам.
— Не, няма нищо. Трезвен съм вече от шейсет дни.
Това не впечатли Хелън толкова, колкото я изплаши. Уоли все още се бореше със зависимостта си и победата беше много далече. Изведнъж й омръзна и разговорът, и цялата тази бъркотия.
— Сигурно трябва да го отведа у дома.
— Да, предполагам. А може и да остане тук с кучето.
— Знаете ли, точно това заслужава. Да се събуди на канапето, както е с дрехите, да го цепи главата, да му се повдига и да няма представа къде се намира. Така му се пада, не мислите ли?
— Вярно, но не ми се иска пак да чистя след него.
— Да не би вече…
— Два пъти. Веднъж на верандата, веднъж в тоалетната.
— Ужасно съжалявам.
— Няма нищо. Но трябва да се прибере.
— Знам. Хайде да го вдигнем.
След като се събуди, Дейвид заговори любезно с жена си, сякаш не бе станало нищо особено. Напусна кантората без чужда помощ, слезе по стъпалата и тръгна към колата. Сбогува се многословно и гръмогласно с Уоли, благодари му сърдечно и дори предложи да кара. Хелън отхвърли идеята. Излязоха от Престън Авеню и поеха на север.
Пет минути мълчаха. После Хелън подхвърли небрежно:
— Виж, мисля, че в общи линии съм наясно, но ми липсват някои дребни подробности. Къде беше барът?
— „Абнър“, на няколко пресечки от офиса.
Той седеше отпуснат и вдигнатата яка на палтото стърчеше край ушите му.