Индигова магия
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: bloodlines #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-048-5
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Индигова магия». Краткое содержание книги:
След един забранен, но сладостен миг, разтърсил Сидни до дъното на душата й, в нея се противопоставят желанието да остане вярна на принципите, с които е възпитана, и чувствата, които се зараждат в сърцето й.
И тогава среща чаровния бунтар Маркъс Финч — бивш алхимик, извършил нещо непростимо. Той е избягал от организацията на алхимиците и се укрива от тях. На път да разбули тайните, които алхимиците крият от Сидни, Маркъс упорито я подтиква да се разбунтува срещу хората, с чиито възгледи е отраснала, но разчупването на тези окови се оказва много по-трудно, отколкото тя си е представяла.
Водена от нормите, които са й били втълпявани години наред от алхимиците, Сидни се бори срещу древната, тайнствена магия, която е вкоренена дълбоко в същността й. Докато двамата с Ейдриън се опитват да открият злата вещица, която изпива силите на млади момичета с магически способности, Сидни осъзнава, че единственият начин самата тя да не се окаже следващата жертва, е да се довери на магията в кръвта си…
— Тук съм, Сейдж. — Отмести ръката си и се огледа наоколо, за да се увери, че никой не е видял, че съм я държала. За щастие, младоженецът и булката танцуваха сватбения си танц и всички бяха вперили очаровани погледи в красивата двойка. — Два часа.
Пресуши чашата си и се отдалечи. Наблюдавах го, докато изчезна сред тълпата, а след това се върнах на масата си, като пътьом погледнах часовника си. Два часа.
Когато приближих, Иън скочи от мястото си.
— Добре ли си?
Никой от добронамерените морои не беше наоколо, така че само Стантън можеше да го чуе. Изглежда, тя споделяше тревогата му.
— Съжалявам, че трябваше да понесеш това, госпожице Сейдж. Както винаги, отдадеността ти на нашата работа заслужава възхищение.
— Правя всичко, което е по силите ми, за да съм полезна, госпожо — отвърнах. Все още се безпокоях за Ейдриън и се надявах, че няма отново да се остави да го обземе мрака на духа.
— Той нарани ли те? — попита Иън притеснено, сочейки ръцете ми. — Какво им има?
Погледнах надолу и осъзнах, че търкам дланите си една в друга. Бяха топли от докосването на Ейдриън.
— А? О, не. Само, ъъ, опитвам се да залича всякаква следа. Всъщност… навярно е най-добре да се измия. Веднага се връщам.
Те, изглежда, намериха идеята за напълно разумна и не ме възпряха, когато се насочих забързано към тоалетната. Освободена от загрижеността им, изпуснах въздишка на облекчение. С един куршум ударих два заека — не позволих на алхимиците да разберат колко съм се сближила с един вампир, нито че замислям магия с негова помощ.
— Сидни?
Толкова се бях отнесла, когато излязох от тоалетната, че не забелязах Роуз, застанала до Дмитрий Беликов. Те стояха, хванати за ръце, и се усмихваха на изненаданата ми физиономия. Тази вечер не бях видяла Дмитрий, а костюмът му на пазител в черно и бяло обясняваше защо. Той беше тук по служба и несъмнено бе една от сенките, стрелкащи се между дърветата на оранжерията, следящи зорко всичко и всички. Навярно сега беше в почивка, защото нямаше друг начин той да стои тук толкова спокойно, дори в компанията на Роуз. А „спокойно“ за Дмитрий означаваше, че всеки миг можеше да скочи, готов за битка.
Те представляваха зашеметяваща двойка. Тъмната му коса и тъмни очи бяха в тон с нейните и двамата бяха изключително привлекателни. „Нищо чудно, че Ейдриън се е влюбил в нея“, помислих си и останах изненадана колко неудобно ми стана от тази мисъл. Както при Соня и Михаил, между Роуз и Дмитрий съществуваше любовна връзка, която беше почти осезаема.
— Добре ли си? — попита Роуз, а очите й ме гледаха с искрено съчувствие. — Не мога да повярвам, че Ейдриън ти причини това. — Млъкна и явно размисли. — Всъщност май мога да го повярвам.
— Добре съм — уверих я. — Мисля, че останалите алхимици бяха много по-ужасени от мен. — Припомних си със закъснение, че макар Роуз и Дмитрий да знаеха, че познавам Ейдриън от Палм Спрингс, все пак аз не би трябвало да приемам толкова спокойно случилото се. Отново си придадох възмутен вид. — При все това беше неуместно от негова страна.
— Благоприличието никога не е било твърде присъщо за Ейдриън — обобщи Дмитрий.
Роуз се засмя с разбиране.
— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, трябва да ти кажа, че двамата изглеждахте много добре заедно. Трудно е да се повярва, че сте смъртни врагове… или каквото там мислят алхимиците. — Посочи към роклята ми. — Дори облеклото ви е в тон.
Напълно бях забравила за тоалета си. Носех копринена рокля с къс ръкав, почти изцяло черна, с изключение на тъмносините пръски върху полата. Това бе по-дързък цвят, отколкото обикновено бих си позволила да облека, но черното все пак надделяваше. Като си припомних нюансите на синьо в дрехите на Ейдриън, осъзнах, че цветовата палитра в облеклото на двама ни наистина си подхождаше.
— Двамата изглеждахте много добре заедно.
Не зная каква ми е била физиономията, но Роуз отново се засмя.
— Не се паникьосвай толкова — рече тя със сияещи очи. — Беше хубаво да видиш човек и морой да изглеждат така, сякаш си принадлежат един на друг.
„Принадлежат един на друг.“
Защо продължаваше да изрича подобни неща? Думите й никак не пасваха на хладното и разумно поведение, което се опитвах да поддържам. Знаех, че тя говори по онзи приятелски, дипломатичен маниер, към който всички толкова упорито се стараеха да се придържат. Но колкото и напредничаво мислене да имаха Роуз и Дмитрий, знаех, че дори и те щяха да останат шокирани, ако знаеха истината за чувствата на Ейдриън и онази паметна целувка.