Индигова магия

Не бях толкова сигурна в това, ала не му възразих. Отпивах от диетичната си кола и двамата стояхме там, потънали в приятно мълчание. Двама морои седяха на бара близо до нас и разговаряха на висок глас — сигурен признак, че не се бяха въздържали да се насладят на предлагания безплатен алкохол.

— Е, без значение колко либерално е онова момиче, тя определено е радост за очите — констатира единият тип. — Бих могъл да я гледам цял ден, особено в онази рокля.

Приятелят му кимна в знак на съгласие.

— Определено е значително подобрение в сравнение с Татяна. Наистина много жалко за онова, което й се случи, но може би промяната на пейзажа бе за добро. Дали онази жена някога се е усмихвала? — Двамата избухнаха в смях на шегата.

До мен, усмивката на Ейдриън се стопи и той остана съвършено неподвижен. Татяна, предишната кралица на мороите, беше негова пралеля. Тя бе жестоко убита това лято и макар че той рядко говореше за нея, бях чувала от доста хора, че двамата са били много близки. Устните му се изкривиха в заплашителна гримаса и понечи да се извърне. Без да се поколебая, аз се протегнах, сграбчих свободната му ръка и го дръпнах здраво.

— Ейдриън, недей — промълвих тихо.

— Сидни, те нямат право да говорят така. — Очите му бяха добили опасно изражение, което никога досега не бях виждала.

Стиснах още по-силно ръката му.

— Те са пияни глупаци. Не заслужават да си губиш времето с тях. Моля те, не прави сцена тук — заради Соня. — Поколебах се. — И заради мен.

Лицето му все още бе изкривено от гняв и за миг си помислих, че ще ме пренебрегне и ще метне чашата си по един от типовете. Или нещо по-лошо. Бях виждала разгневени морои, които владеят магията на духа, и гледката бе ужасяваща. Накрая яростта му стихна и усетих как ръката му се отпусна в моята. Той затвори за миг очи и когато отново ги отвори, погледът му бе замаян и разфокусиран.

— Никой не я познаваше истински, Сидни. — Сърцето ми се сви от тъгата в гласа му. Всички я мислеха за тиранична кучка. Никога не разбраха колко забавна беше, колко мила и добра. Ти не можеш… не можеш да си представиш колко много ми липсва. Не заслужаваше подобна смърт. Беше единствената, която ме разбираше — дори повече от собствените ми родители. Тя ме приемаше. Виждаше доброто в душата ми. Беше единствената, която вярваше в мен.

Стоеше пред мен, ала не беше тук. Разпознах несвързаните брътвежи, поглъщащата природа на духа. Той влияеше върху умовете на онези, които го владееха. Понякога ги правеше объркани и отнесени, какъвто беше в момента Ейдриън. Понякога променяше усещането им за света и реалността. А понякога предизвикваше отчаяние, което имаше опустошителни последици.

— Не е била единствената — казах му. — Аз вярвам в теб. Тя почива в мир и нищо, което те казват, не може да промени същността й. Моля те, върни се при мен.

Той продължаваше да се взира в някакво място, недостижимо за мен. След няколко ужасяващи минути Ейдриън примигна и погледът му се фокусира върху мен. Изражението му все още беше тъжно, но поне отново се владееше.