Сказания за ледената планина

— Нали се чудеше каква е на вкус… — погледна го с презрение Лихваря. — Гадна е, нали?

След това го прескочи и погледна Алтиарин, който вече нападаше, протягайки напред рапирата си. Само миг и щеше да стигне сърцето на силфа, само миг и всичко щеше да свърши.

Лихваря обаче го погледна в очите и с това парализира Алтиарин така, както змия хипнотизира птица.

— Виж моите ужаси — прошепна силфът и очите му заблестяха. В ума на черния елф изникна безкрайна върволица от престъпления, предателства, извършени услуги и чудовищни лихви, трагедии и трупове, най-черна магия и шепоти от места, които със самото си съществувание разкъсваха разума. И той, някогашният главнокомандващ на отряди черни елфи, най-великият воин на Иррхас-Аббат, мъжът, сразил Йети в достоен за балада двубой на върха на Ледените Хребети, рухна, сви се като малко дете и заплака, съкрушен от спомените на Последния силф.

Лихваря се почувства омерзен. Тази победа бе недостойна. Беше се разкрил и оголил. Беше се върнал към миналото си, когато просто бе искал да бъде уважаван и важен. Природата бе отнела силата му. Виновен ли бе, че бе потърсил алтернатива?

Но това бе минало, минало, което Лихваря не обичаше да си спомня. Малката планинска вещица си бе позволила да го върне към него.

И сега щеше да си плати за това.

Силфът погледна Лерта с неприкрита омраза.

— Знаеш ли какво ми направи? — изсъска той, като приближи лечителката. Тя отстъпи крачка назад, а в очите ѝ се четеше ужас. — Върна ме там, където не исках да ходя. Мразя спомените си. Мразя ги, мразя! — изруга той. — Ти ме върна към старата магия, глупавата магия на силфите, която така и не ми потръгна. Никога. Но ще ми стигне за това… — процеди той и вдигна ръце. Ръце, които се бяха превърнали в ноктестите лапи на рис. — Детска магия. Елементарна магия. Едвам я овладях, и то много късно — изсъска Последния силф, — но ще ми е достатъчна, за да ти издера лицето и да хвърля останките ти на онези забележителни прасета, които си имате по тия диви баири.

Лерта го погледна смело. Очите ѝ хванаха Алтиарин, изтръгнат от нормалния свят, захвърлен в лудостта. И Римиел — вампира, преодолял най-сетне страха си, за да се натрови от кръвта на това окаяно, злобно същество.

Силфът бе изгубил битката — отдавна, много отдавна, още когато бе направил съдбовния си избор.

— Бедничкият — каза лечителката и пристъпи към него. Лихваря изкрещя нещо нечленоразделно и вдигна лапите си към гърлото ѝ.

Тя произнесе думите, които беше казала на Римиел, и го докосна по челото миг преди да бъде разкъсана.

Силфът изпищя. В ума му избухна ярка светлина; светлина, която го върна в миналото му. Минало на нещастно, малко създание, гледано със съчувствие от великите си братя и сестри. Всичко ще се оправи, Крий’ал, казваха му те. Ще станеш по-голям и по-силен, Крий’ал. Просто трябва време. Ще цъфнеш като лебед. Ще влезеш в шепота на листата, в ромона на реката…

Ще бъдеш истински силф.

Как копнееше думите им да станат истина! Как искаше да са верни. Но не бяха. Той си оставаше недоразвит и недъгав, урод, недостоен да бъде част от тяхната раса. И тогава Сталкерът бе дошъл, о, да, и му бе обещал чудни неща, велики неща, беше му разкрил непознати гледки. Бе му дал сила, о, каква сила, силата на изпълнените обещания, силата на ненарушимите клетви, най-голямата сила. Беше поискал нещо дребно, какво ли бе то… какво ли бе то…