Метро 2035
- Автор: Глуховский Дмитрий Алексеевич
- Серия: Метро #3
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542820550
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Метро 2035». Краткое содержание книги:
Време е да научим истината!
Третата световна война прогони човечеството от лицето на Земята. Мегаполисите са или разрушени, или пустеят под радиационните дъждове. Сателитите самотно се носят по орбитите си. Радиото мълчи на всички честоти. Единствено сирените за тревога нарядко огласят преддверията на метростанциите.
Там, в тунелите под Москва, последните жители на планетата оцеляват ден за ден. Създали са свои нови общества. Воюват или търгуват помежду си. И не се отказват от надеждата да си върнат господството над повърхността. Но първо трябва да се справят с вечния човешки ламтеж за власт. Комунистите от Червената линия и нацистите от Четвъртия Райх са готови да разпалят война по всички спирки, в целия затворен метро-свят, за да наложат идеологията си.
Сталкерът Артьом още е преследван от кошмари. Редовно той излиза на повърхността, излагайки се на радиацията, за да претърсва радиочестотите. Но те все така мълчат. Единствената надежда за него са думите на странен старец на име Омир, който твърди, че на една далечна спирка някой е чул по радиото чужди гласове. В отчаянието си Артьом се отправя да търси този човек. И се оказва забъркан във война, от която зависи съдбата на последните останки на човечеството.
„Метро 2035” продължава и завършва историята на Артьом от първата книга на култовата трилогия, но може да се чете и като самостоятелен роман.
— Сухия... Сухия! Това е бившият по безопасността, нали? Колега! — зарадва се майорът. — Радвам се за него!
— Точно така.
— А и вие самият сте оттам, както разбирам? — Свинолуп прелисти паспорта на Артьом. — Като какъв служите?
— Сталкер — каза Артьом.
— Така и предположих. Ами вие? — Борис Иванович прехвърли вниманието си върху Омир.
— От Севастополска.
— А, това вече е интересно! Не най-близкият край на света. Севастополска. Там Денис... Денис... Как беше по баща, господи...
— Михайлович.
— Вярно! Денис Михайлич. Как е той?
— Във форма.
— Във форма! Хаа! — Борис Иванович намигна на Омир заговорнически. — По-добре не може да се каже. Пресякоха ни се пътищата веднъж. Изпитвам към него искрено уважение. Професионалист. Мда.
Свинолуп отново погледна в чашката си, сякаш надявайки се, че тя ще се напълни сама. После предпазливо докосна бузите си. Нещо не беше наред с тях, но в полумрака Артьом не можеше да разбере какво точно. Изглеждаше, че лицето на майора... е изрисувано?
Във всичко останало външността му беше по-скоро приятна: едър, широко чело и високо заради оплешивяването, спортна младост, прегърбена от кабинетна работа. Очите му проблясваха от полумрака топло, изпитателно. Фамилията удивително не му подхождаше с прекадената ѝ грубост. Това не беше човек от народа.
— А вие, между другото, не сте ли евреин? — попита Борис Иванович Омир.
— Не. Защо?
— „Не, защо?“ — засмя се домакинът. — Вие определено ми харесвате. Аз, между другото, се отнасям към вашите събратя с голям пиетет за разлика от много колеги...
— Не съм евреин. Нали ми видяхте паспорта. Защо, това има ли значение?
— Паспортът! Паспортите хората ги рисуват. Не говоря за паспорта ви, а за състоянието на душата. В отговор на въпроса ви — няма никакво значение! Та тук, при нас, не е Райхът.
На стената пгумоляха стрелките на часовник — простичък, стъклен, в синя пластмаса. На циферблата беше нарисуван като че ли щит и бяха изписани разни букви, разделени с тирета. Артьом прочете за себе си: „ВЧЕК-НКВД-МГБ-КГБ-ФСК- ФСБ-СБ ООЛ“. „ООЛ — Общност на Околовръстната линия“ — машинално разшифрова истинското наименование на Ханза Артьом.
— Антикварна рядкост — обясни му Борис Иванович. — В цялото метро има само две-три бройки такива. Един ценител би разбрал.
— Имате ли още някакви въпроси към нас? — каза Артьом.
— Разбира се. И то доста. Може ли да подадете ръцете си тук на светлото, с дланите нагоре? — помоли майорът, без да напуска сенките. — Аха, благодаря. Пръстите. Ще позволите ли да ги докосна? Като ръкостискане. Оп. Мазоли. А това е от барут, нали? Ще ми покажете ли рамото си? Да, покажете, покажете. Дясното. Не, може да не се събличате. Май синина. Изглежда, сте използвали автомат?
И още нещо странно — пръстите му бяха влажни и малко лепкави. Но това върху тях не беше пот, а... Артьом с усилие потисна желанието си да подуши ръцете си, едва освободили се от ръкостискането на майора.
— Сталкер. Нали ви обясних.
— А, да, това да. Но нали сталкерите са с противохимична защита и винаги с ръкавици? Не на повърхността сте се настреляли. А вие, Николай Иванович? — обърна се той към Омир с името му по паспорт, като грижливо опипваше скулите си.
— Ръцете. Бъдете така любезен. Благодаря. Ето, личи си интелигентът.
Той се замисли, раздвижвайки пръстите си — тлъсти и силни. Сякаш правеше с тях нещо, от което те подпухваха и го боляха. Може би беше работил дълго с някое от жужащите фенерчета?
Редкият часовник се въртеше известно време, отчетливо тиктакайки: цък, цък, цък. Всички мълчаха, оставили часовника да звучи. Желязната врата отсичаше външните гласове. Ако не беше ясното тиктакане, тук щеше да е тихо, сякаш са оглушали след взрив.
После Борис Иванович се опомни.
— Може ли да се поинтересувам каква е целта на посещението ви в Ханза?
— Транзит — отговори Артьом.
— Местоназначение?
— Театрална.
— В течение ли сте, че вкарването на несертифицирано свързочно оборудване на територията на Ханза е забранено?
— Никога не е имало такова нещо!
— Как ли пък не. Вие навярно по-рано просто не сте опитвали, Артьом Александрович.
Звукът от бащиното му име го издраска — първия паспорт му го беше правил Сухия, а той не би могъл да знае името на истинския баща на Артьом. Той и името на майка му не беше чувал. А самият Артьом може и да беше, но не го бе запомнил.
Така че чичо Саша беше вписал себе си, а Артьом тогава нямаше достатъчно дързост, за да спори с него. Така и си остана. Но все пак по-късно си смени фамилията. Когато Мелник му направи новите документи вместо повредените.