Обитаемият остров

„Господи — съобрази изведнъж Гай, — на нас изобщо не би ни дошло наум, че можем да го поправим. А ето, Максим не разбира това, и дори не че не разбира — тук няма нещо кой знае какво, — а просто не го признава. Колко пъти досега е ставало така: вземе нещо съвсем очевидно и го отхвърли и не можеш да го убедиш, точно обратното, започваш сам да се съмняваш, свят ти се завива, съвсем се шашардисваш… Не, все пак той не е обикновен човек — рядък, изключителен… Езика научи за месец. Граматиката — за два дни. Още за два дни изчете всичко, което имам. Математиката и механиката познава по-добре от господа преподавателите, а те в нашия курс са истински специалисти. Или да вземем чичо Каан…“

В последно време старецът обръщаше всичките си монолози зад масата предимно към Максим. Нещо повече, вече неведнъж той беше дал да се разбере, че Максим очевидно е единственият човек, който в наше време проявява такива способности и такъв интерес към изкопаемите животни. Той рисуваше на хартия някакви ужасни зверове, а Максим рисуваше някакви още по-ужасни и двамата спореха кой от тези зверове е по-древен, кой от кого е произлязъл и защо е станало така; в боя влизаха научните книги от чичовата библиотека и въпреки това имаше случаи, когато Максим не даваше на стареца да си отвори устата, при това Гай и Рада не разбираха нито дума, а чичото ту крещеше до пресилване, ту късаше на парчета рисунките, тъпчеше ги, наричаше Максим невежа, по-голям глупак от глупака Шапшу, ту изведнъж започваше яростно да чеше с две ръце рядката сива растителност на тила си и мърмореше с потресена усмивка: „Смело, массаракш, смело предположение… Вие имате фантазия, младежо!“ Особено добре помнеше Гай онази вечер, когато старецът беше поразен като от гръм от твърдението на Максим, че някои от тези допотопни твари са се придвижвали на задни крака — твърдение, което изглежда много просто и естествено решаваше някакъв стар научен спор…

Познава математиката, познава механиката, военната химия — превъзходно, палеонтологията — господи, кой в наше време разбира от нея! — но също я познава… Рисува като художник, пее като артист… и е добър, неестествено добър. Разгони и изби бандитите, сам срещу осем души, с голи ръце, друг на негово място щеше да навири нос и да гледа всички отвисоко, а той се измъчваше, цели нощи не спа, огорчаваше се, когато го хвалеха и му благодаряха, а веднъж избухна — побеля целият и кресна, че е нечестно да хвалят някого за убийство… Господи, какъв проблем беше, докато го уговоря да се включи в Легиона! Всичко разбирам, казва, с всичко съм съгласен, но нали там ще трябва да стрелям. По хора. Казвам му: не по хора, а по дегенерати, по-големи гадове от ония бандити… Разбрахме се, слава богу, че отначало, докато свикне, само ще ги обезоръжава… И смешно, и някак страшно. Не, ненапразно той се изтърва, че е дошъл от друг свят. Знам го аз този друг свят. Дори книга има за него в чичовата библиотека — „Мъгливата страна Зартак“. Има, както пише там, в Алабастровите планини долина Зартак, където живеят щастливи хора… И по описание са точно като Максим. И ето най-чудното: ако някой от тях напусне долината си, веднага забравя откъде е родом и как е живял преди, помни само, че е от друг свят… Чичо твърди, наистина, че няма такава долина, всичко това е измислица, има само планински хребет, наречен Зартак, където, казва, по време на онази война хвърлиха супербомба, така че планинците там за цял живот изгубиха ум и разум…