Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Не е лошо — промърмори Гай, подражавайки на капрал Серембеш и благосклонно погледна към Панди: браво, старо, дресирал си момчетата. — Внимание! — каза той. — Секция, строй се!
Отново кратко множествено движение, прекрасно в своята точност и безукорност, и отново секцията стои пред него в една редица. Добре! Направо прекрасно! Чак вътре нещо ти изстива. Гай отново сложи ръце зад гърба и мина пред строя.
— Легионери! — каза той. — Ние сме опората и единствената надежда на Огненосните Творци. Само на нас те могат да се доверят без съмнение във великото си дело. — (Това беше истина, най-истинска истина със своето очарование и възвишеност.) — Бойният Легион е железният юмрук на историята. Той е призван да помете всички прегради по гордия наш път. Мечът на Бойния Легион е закален в сраженията, пари ръцете ни и само потоци вражеска кръв могат да го охладят. Врагът е хитър. Той е страхлив, но упорит. Огненосните Творци са ни заповядали да сломим това коварно упорство, да изтръгнем с корен онова, което ни тегли назад към хаоса и развратната анархия. Това е дългът ни и ние ще бъдем щастливи да го изпълним. Ние правим огромни жертви, нарушаваме покоя на нашите майки, братя и деца, лишаваме от заслужен отдих честния работник, честния чиновник, честния търговец и фабрикант. Но те знаят защо сме принудени да нахлуваме в домовете им и ни посрещат като най-добри приятели, като свои защитници. Помнете това и не си позволявайте да бъдете прекалено увлечени от благородния плам в изпълнението на задачата. Приятелят е приятел, а врагът е враг… Има ли въпроси?
— Не! — изрева секцията с дванайсет гърла.
— Мир-но! Тридесет минути за почивка и проверка на снаряжението. Свободни сте!
Секцията се пръсна тичешком, после легионерите на групи по двама и трима се отправиха към казарменото помещение. Гай без бързане тръгна подир тях, усещайки в себе си приятна опустошеност. Мак го чакаше отстрани, предварително усмихнат.
— Искаш ли да поиграем на думи? — предложи той.
Гай мислено застена. Сега да му се скараш! Има ли нещо по-противоестествено от кандидат, хлапак, който половин час преди операцията се натрапва с фамилиарности на своя началник!
— Сега не е време — възможно по-сухо каза той.
— Вълнуваш ли се? — съчувствено попита Мак.
Гай спря и вдигна очи към небето. Какво, какво може да се направи? Оказва се, че е съвършено невъзможно да креснеш на този добродушен наивен гигант, при това спасител на сестра ти, при това — защо да се лъжем — човек, който стои много над теб във всички отношения освен в строевата служба… Гай се огледа и каза умолително:
— Слушай, Мак, ти ме поставяш в неловко положение. Когато сме в казармата, аз съм твой началник, аз заповядвам, ти се подчиняваш. Сто пъти съм ти казвал…
— Но аз съм готов да се подчиня! — възрази Мак. — Аз знам какво е това дисциплина. Заповядай!
— Аз вече заповядах. Подготви снаряжението си.
— Не, Гай, прощавай, ти заповяда не така. Ти заповяда да подготвим снаряжението и да почиваме. Забрави ли? Аз направих всичко и сега почивам. Дай да поиграем, аз измислих хубава дума…
— Мак, разбери — подчиненият има право да се обръща към началника си, първо, само по установената форма, и, второ — предимно по служба.
— Да, помня. Параграф девети. Но това е по време на служба, а сега почиваме…
— Защо мислиш, че аз почивам? — попита Гай. Те стояха зад макета на оградата с бодлива тел и тук, слава богу, никой не можеше да види как тази кула се е облегнала на оградата и все посяга да хване своя капрал за копчето.
— Аз почивам само в къщи, но дори и там не бих позволил на никой подчинен да… Слушай, пусни моето копче и закопчай своето.
Максим се закопча и каза:
— На службата едно, в къщи друго. Защо?
— Хайде да не говорим за това. Омръзна ми да повтарям едно и също… Между другото, кога ще престанеш да се хилиш в строя?
— В устава нищо не е казано за това — незабавно отговори Максим. — А що се отнася до повтарянето на едно и също, ето какво. Не се обиждай, Гай, аз знам, че ти не си… говорец… речевик…
— Какво не съм?
— Човек, който умее да говори красиво.
— Оратор ли?
— Оратор… Да, оратор. Но все едно. Ти днес се обърна към нас с реч. Правилни думи, хубави. Но когато в къщи ми разказваше за задачите на Легиона, за положението в страната, беше много интересно. Беше съвсем по твоему. А тук ти за седми път повтаряш едно и също, и всеки път не е по твоему. Много вярно. Много еднакво. Много скучно. Нали? Нали не се обиждаш?