По пътя на отмъщението. Два гроба
- Автор: Престън Дъглас, Чайлд Линкълн
- Серия: „Агент Пендъргаст“ #12
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-499-4
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «По пътя на отмъщението. Два гроба». Краткое содержание книги:
Но тогава нещата се объркват – похитителите се измъкват, а съсипаният Пендъргаст се изолира в апартамента си в Ню Йорк. Но когато в няколко хотела в Манхатън е извършена серия ужасни убийства – дело на момче, което има едва ли не свръхестествена способност да се измъква от преследвачите си, лейтенант Д’Агоста от нюйоркската полиция се обръща към приятеля си Пендъргаст за помощ. Макар и с нежелание Пендъргаст се заема със случая и бързо открива, че убийствата са послание от похитителите на жена му.
Но какво означава то?
Когато похитителите посягат отново на най-близките на Пендъргаст, агентът от ФБР тръгва по пътя на отмъщението, решен да унищожи враговете си. Следите го отвеждат дълбоко в безкрайните джунгли на Южна Америка, където той се озовава лице в лице със старо зло, което би трябвало да е заличено отдавна…
Излезе от кабинката, изплакна лицето и ръцете си, изми зъбите си и среса косата си с тоалетните принадлежности, които бе купила в „Дюан Рийд“. Огледа се в огледалото. Две седмици на улицата и малко майсторство с грима я бяха превърнали в мръсна бездомна наркоманка.
Беше шест вечерта и гарата гъмжеше от хора, точно както се надяваше. През последните две седмици се движеше единствено в тълпата. Не изпускаше от поглед нищо, оглеждаше се непрекъснато за евентуални преследвачи, винаги беше нащрек в очакване да види онова жестоко лице с тъмните очила. Беше се превърнала в човек от улицата, криеше се по метростанции и черкви, спеше по пейки в парка и в подлези, ядеше боклуците на „Макдоналдс", събрани от контейнерите за отпадъци зад заведенията след затварянето им. Беше ясно, че се е натъкнала на някаква мощна, добре организирана нацистка групировка или конспирация. Това беше единственото обяснение за тайната квартира, за целия апарат и бумащина — както и за твърдата решимост, с която я бяха преследвали. Те знаеха, че е откраднала документи.
Може би беше прекалено параноична, но й се струваше много вероятно да направят всичко възможно, за да я открият и елиминират.
Би могла да се обърне към полицията. Но това означаваше, че ще трябва да дава обяснения за проникването с взлом — престъпление, което можеше да означава край на кариерата й в правоприлагащите органи, преди още да е започнала. И имаше вероятност да не й повярват или нацистите да са се разделили. Кой би повярвал, че през двайсет и първи век в Манхатън действа нацистка организация?
На няколко пъти се беше опитвала да се свърже с Пендъргаст, но без успех. Имението на Ривърсайд беше затворено. Докато нагласяше познатата вече тежест на раницата на раменете си, си спомни колко е важно да се добере до него. Документите несъмнено бяха важни, макар че самата тя не знаеше немски и не можеше да е напълно сигурна.
На няколко пъти беше следила тайно собствения си жилищен блок и не бе забелязала нищо подозрително. Беше сигурна, че не са открили коя е.
Но още нищо не беше приключило. По един или друг начин трябваше да предаде документите на Пендъргаст и да му каже за тайната квартира. Следващата й спирка щеше да бъде апартаментът в „Дакота“.
Тръгна към метрото на Осмо авеню. Станцията беше претъпкана и влакът тъкмо пристигаше. Тя остана назад, в края на перона, чакаше влакът да се изпразни и да се напълни отново. После остана още известно време, докато влакът не потегли и пътниците не излязоха да вземат влаковете до Лонг Айланд и Ню Джърси. За няколко секунди станцията остана пуста. Кори се огледа за последен път, седна на ръба на перона, спусна се предпазливо на релсите и се вмъкна в мрака на тунела след отдалечаващия се влак.
3
Детектив лейтенант Д’Агоста отдавна се беше научил да закъснява за всички срещи в патологията на Източна Двайсет и шеста. Бе научил по трудния начин, че подраняването има определени неудобства като това да пристигнеш по време на аутопсията и да ти се налага да ставаш свидетел на последните етапи, които винаги бяха най-лошите. Бяха му казали, че в крайна сметка ще свикне.
Не свикна.
Знаеше, че този случай ще е по-тежък от повечето. Млада ИТ консултантка в командировка от Бостън, заклана и разфасована в луксозен нюйоркски хотел; охранителните камери записват убиец с външността на модел и жертва, която е също толкова привлекателна. Характерът на престъплението, което имаше всички признаци на случайно убийство за удоволствие, може би включващо и сексуален компонент, гарантираше силен публичен интерес. Дори „Таймс“ бяха излезли с материал по случая.
Макар да мразеше да си го признае, някъде дълбоко в себе си той не беше недоволен, че е тук. Капитанът на участъка го беше натоварил със случая и го направи началник на разследващия екип. Това беше негово престъпление, негово бебче.
Мина през вратите, с прочутите думи TACEAT COLLOQUIA. EFFUGIAT RISUS. HlC LOCUS EST UBI MORS GAUDET SUCCURRERE VITAE. „Разговорите да спрат. Смехът да избяга. На това място смъртта се радва да помогне на живота“. И това го накара да си помисли с известно удовлетворение как се бяха наредили нещата в собствения му живот. Раненото му сърце се беше възстановило почти напълно, отношенията му с Хейуърд бяха добри, бившата му жена беше извън картината, поддържаше редовна връзка със сина си и служебното му досие с простъпките и дисциплинарните наказания бе твърдо в миналото. Единственият неуреден въпрос беше Пендъргаст и неговото преследване на похитената му жена. Но пък федералният агент определено беше от хората, способни много добре да се погрижат за себе си.