Томичукалата

— Това ли е то? — попита Гардънър и се извърна в стола си да погледне към Боби. — Краят?

Боби непринудено вдигна рамене. Очите й отбягнаха тези на Гардънър.

— Ами, нали знаеш. Край на един период. Как ти звучи така? По-добре ли?

— Ако е „le mot juste“1 (1. Точната дума (фр.) — Б. пр.), тогава не само е по-добре, нито дори най-добре — а е просто единствената „mot“, която има значение. Не те ли учих точно на това?

Боби се засмя.

— Да, така беше. В първия проклет курс. Луди псета са англичаните… и „преподавателите“ по английски.

— Да.

— Да.

Боби отпи от бирата си и пак се загледа към Олд Дери Роуд. Няма търпение да пристигнат, предположи Гардънър. Ако двамата наистина си бяха казали всичко, каквото имаше да се казва след всичките тези години, на него почти му се прииска изобщо да не се бе поддавал на импулса да се върне тук, независимо от причините или евентуалния резултат. Такъв мизерен край на една връзка, която, докато траеше, включваше в себе си любов, секс, приятелство, загриженост и дори страх, сякаш обезсмисляше цялата история — болката, усилията.

— Винаги съм те обичала, Гард — тихо и замислено се обади Боби, без да го поглежда. Независимо как ще се обърнат нещата, помни, че още те обичам. — Сега тя действително го погледна, а лицето й представляваше странна пародия под дебелия грим — сигурно това беше някакъв безнадежден ексцентрик, който по една случайност малко напомняше на Боби. — И се надявам да не забравиш, че изобщо не съм искала да се спъна в проклетото чудо. В случая свободната воля нямаше пръст, както някое или друго мъдро магаре сигурно вече е казало.

— Но ти реши да го изкопаеш — възрази Гардънър. Гласът му беше тих като нейния, ала той усети как нов страх се прокрадва в сърцето му. Този намек за свободната воля дали не беше някакво заобиколно извинение за неговото собствено предстоящо убийство?

Престани, Гард. Престани да подскачаш от сенки.

„Заровената в края на Ниста Роуд кола сянка ли е?“ върна му го веднага умът му.

Боби кротко се засмя.

— Боже мой, идеята, че решението дали да изкопаеш подобно нещо или не, може „изобщо“ да бъде акт на свободна воля… не е изключено и да успееш да я пробуташ на някое хлапе по време на дебат в гимназията, но не и на нас двамата тук, отвън на верандата, Гард. Нали не смяташ наистина, че човек „избира“ дали да направи такова нещо? Мислиш ли, че хората са способни по свой избор да се откажат от „каквото и да е“ знание, щом веднъж са зърнали крайчеца му?

— Аз съм стоял на пост пред атомни електроцентрали при тази предпоставка, да — бавно изрече Гардънър.

Боби махна с ръка.

— Обществата могат да решат да не „прилагат“ някои идеи — всъщност дори и в това се съмнявам, ала заради спора да кажем, че е така, — но обикновеният човек? Не, съжалявам. Когато обикновеният човек види нещо да стърчи от земята, той трябва да го изкопае. Трябва да го изкопае, защото може да е съкровище.

— А ти не си имала и най-малкото подозрение, че може да има някакви… — „Радиоактивни замърсявания“ бяха думите, които му дойдоха наум. Не мислеше, че Боби би ги харесала. — …последици?