Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
„Наистина ли смятаме да влезем?“ Гард съзнаваше, че от носа му отново тече кръв, ала дори това не можеше да го накара да дръпне ръка от този символ; той неуморно прекарваше напред-назад възглавничките на пръстите си по гладката му, непознаваема повърхност.
„По-точно, смяташ ли наистина да се «опиташ» да влезеш? Смяташ ли да го направиш, макар да знаеш, че може — и вероятно ще — да те убие? Това чудо те разтърсва всеки път, щом го докоснеш; какво ще стане с теб, ако си достатъчно глупав да се напъхаш вътре? Сигурно ще се получи хармонична вибрация в проклетата ти стоманена пластинка, която ще пръсне главата ти като гнила ряпа, взривена с пръчка динамит.“
„Страхотно си се загрижил за благополучието си, приятелче, за човек, който не чак толкова отдавна беше на ръба на самоубийството, нали?“ помисли си той и се усмихна, пряко волята си. Дръпна ръка от символа и отсъстващо я разтърси, за да се освободи от изтръпването, като човек който опитва да изтръска от пръстите си някой по-едър сопол. „Давай, не се отказвай. Какво толкова, щом така и така ще се махаш от тоя свят, да го направиш с мозък, умъртвен от вибрация в летяща чиния е много по-екзотично от повечето други начини.“
Гард се изсмя на глас. Това беше странен звук за дъното на тази дълбока яма в земята.
— Какво е толкова смешно? — тихо попита Боби. — Какво ти е смешно, Гард?
Като се смееше още по-силно, Гардънър каза:
— Всичко. Това е… нещо друго. Предполагам, че или трябва да се смея, или да полудея. Чат ли си?
Боби го погледна, очевидно без да е чат и Гардънър си помисли: „Ами, разбира се. Боби е затънала здраво в другата възможност. Тя не може да се засмее, защото е полудяла.“
Гардънър се залива в смях, докато по бузите му потекоха сълзи и някои от тях бяха кървави, но той не забеляза. Боби видя, ала не си направи труда да му каже.
4
Отне им още два часа, за да разчистят напълно пред люка. Когато свършиха, Боби протегна една мръсна, покрита на ивици с фон дьо тен ръка към Гардънър.
— Какво? — попита Гардънър като я раздруса.
— Това е то — заяви Боби. — Приключихме с копаенето. Свършихме, Гард.
— Така ли?
— Да. Утре влизаме вътре.
Гард я изгледа, без да каже нищо. Устата му беше пресъхнала.
— Да — повтори Боби и кимна, сякаш Гард бе възразил. — Утре влизаме. Понякога ми се струва, че съм започнала всичко това преди милиони години. А друг път — като че ли беше едва вчера. Препънах се в него, видях го, прокарах показалец по ръба му и духнах пръстта. Това беше началото. Един показалец, прокаран през пръстта. А сега, ето го краят.
— Онази Боби в началото беше различна — рече Гардънър.
— Да — съгласи се замислено Боби. Тя вдигна поглед и в очите й се мярна дълбоко удавена искрица хумор. — Гард също беше различен.
— Аха. Ти предполагам знаеш, че влизането вътре по всяка вероятност ще ме убие… но смятам да поема риска.
— Няма да те убие — увери го Боби.
— Така ли?
— Да. Сега да се махаме оттук. Имам много неща за вършене. Тази нощ ще прекарам в бараката.
Гардънър погледна Боби изпитателно, ала тя следеше с очи спускането на моторизирания ремък със стреме на края по кабела.
— Там изработвам разни неща — поясни Боби. Гласът й беше замечтан. — Заедно с още няколко души. Трябва да ги подготвя за утре.
— Те ще се присъединят към теб тази вечер — каза Гардънър. Това не беше въпрос.
— Да. Но първо трябва да ги доведа тук, да видят люка. Те… те също чакаха този ден, Гард.
— Обзалагам се, че са го чакали.
Стремето пристигна. Боби се обърна и внимателно изгледа Гардънър.
— Какво се предполага, че означава това, Гард?
— Нищо. Абсолютно нищо.
Очите им се срещнаха. Гардънър вече ясно можеше да усети стремежа й да обхване съзнанието му, опитите й да проникне вътре и отново почувства как тайните му познания и тайните съмнения се въртят като опасен скъпоценен камък.
Съзнателно излъчи мисълта:
(„махай се от главата ми Боби не си добре дошла там“)
Боби се сви като ударена — а по лицето й се изписа и лек срам, сякаш Гард я бе хванал да надзърта на място, където нямаше работа. Значи все още бе останало нещо човешко в нея. Това беше утешително.
— Доведи ги, разбира се — рече Гард. — Но когато се стигне до отварянето на това нещо, Боби, ще бъдем само ти и аз. Ние изкопахме копелдака и ние първи ще влезем в него. Съгласна ли си?
— Да — отвърна Боби. — Ние ще влезем първи. Само двамата. Никаква духова музика, никакви паради.
— И никаква Даласка полиция.
Боби леко се усмихна.
— Точно така. — Тя му протегна стремето. — Искаш ли да се качиш пръв?