Заслепяващият нож

— Точно сега се чувствам непобедим — отвърна Гавин. — А вие откъде знаете?

— Ще се откаже от теб? — попита Карис.

— Ще ти обясня. По-късно — каза Гавин.

— Аз също — каза Бялата.

Карис се направи, че не е чула, и каза:

— Обещай ми голяма сватба, когато се върнеш.

— Не голяма. Огромна.

И така се венчаха. Клетвите бяха прости. В изпълнение на обичайните си задължения като Призма самият Гавин беше подканвал младоженци и невести да положат клетвите и им беше подсказвал думите, но днес ги беше забравил. Едва излизаха от устата му. Едва съзнаваше дори присъствието на Бялата — очите му не се откъсваха от Карис. Беше изпълнен с необяснима нежност към тази прекрасна, упорита, опърничава, възхитителна жена.

Целуна я, а тя се намръщи наужким.

— Време за още лекарство? — попита той.

Тя кимна.

Гавин намери шишенцето с тинктурата и ѝ наля дозата. Тя я изпи и се отпусна на възглавниците.

— Върнете се при мен, милорд. Върнете се скоро, чувате ли ме?

— Да, милейди — отвърна той. Не можеше да спре да се усмихва.

След по-малко от минута Карис вече спеше дълбоко.

Гавин се обърна към Бялата.

— Браво, Призма — каза му тя. — Може би все пак бях права за теб.

— Правя каквото мога.

— Дано да е достатъчно, за да ни спаси.

И в спокойствието на мига той си спомни защо толкова се беше старал да няма спокойни мигове с Бялата. Щеше да го помоли да идат на покрива и той да Балансира. Сигурно бе чула всички истории, които му бе разказала Марисия. И знаеше какво означават те.

— Знаеш ли — каза тя. — Бях на покрива един ден. И знаеш ли какво видях? Жерави. Хиляди жерави, мигриращи. Виждал ли си ги някога?

— Не, доколкото помня.

— Летят в клин. Нещо в клина улеснява полета им.

Говореше странно. Все едно обясняваше на дете. Гавин, разбира се, беше виждал ята жерави.

— Тази година не летяха в клин. Летяха в линия. Хиляди. Наистина странно. А и жеравите никога не летят над вода, когато отлитат. Виждах, че им е трудно. Падаха, умираха. Летяха право към мен. А след това, изведнъж, когато стигнаха до Малки Яспис, странната им линия се разпадна. Кацнаха на Ясписите, а не са го правили от много години. Когато излетяха, полетяха нормално. — Не довърши, просто замълча. — Все едно, оцеляха.

Той беше спрял бедствието, напастта… и бе спасил някакви жерави. Топките на Оролам!

— Това е чудесно — каза Гавин.

— Можеш ли все още да се качиш на покрива? — попита тя.

— Да, мога. — Каза го спокойно.

Тя го гледаше съсредоточено. Повярвала ли му беше? Разбира се, това трябваше да е начинът ѝ да му каже, че знае. Освен… освен ако не беше безсмисленото дърдорене на една стара жена. Може би старческото слабоумие идваше по този начин при умна жена като Орея. Може би тя разполагаше с парчетата и някаква част от нея се опитваше отчаяно да сглоби всичко, като го изговори на глас.

Или пък го предупреждаваше, заради приятелството им. Приятелството им? Бяха ли приятели в края на краищата? Но тя беше изцяло предана на Хромария, на задълженията си, на Седемте сатрапии. Следващите ѝ думи… Знаеше, че следващите ѝ думи ще са: „Гавин, трябва да обсъдим как да те улесним в оттеглянето.“