Смъртоносно бяло

– Кой ти звъня току-що? – поиска да узнае той и тя заключи, че при физическото усилие, което бе вложил да я качи на лодката, и ужаса му, че тя може да вдигне шум и обаждащият се да го чуе, не бе имал време да погледне екрана на телефона й.

– Мъжът ми – излъга Робин шепнешком.

Скалпът й гореше там, където я бе дърпал за косата. Болката в гърдите й бе толкова силна, та се зачуди дали нямаше пукнато ребро. Докато все още се бореше да вкара въздух в дробовете си, за няколко секунди на дезориентация зърна ориста си в миниатюрна капсула от време. Видя Рафаел да изхвърля трупа й с привързани на него тежести в черната вода през нощта, а също и Матю, очевидно примамил я при канала, разпитван и може би обвинен. Видя опечалените лица на родителите и братята си на погребението й в Машам, видя Страйк, застанал в дъното на църквата, също като на сватбата й, бесен, защото онова, от което толкова се бе боял, се е случило и сега тя бе мъртва заради собствените си грешки.

Но при всяко вдишване към изпразнените й дробове илюзията как наблюдава отстрани се разсейваше. Тя бе тук и сега, на тази мърлява лодка, вдишваше миризма на плесен, пленена бе между дървените й стени, а към нея се взираше зеницата на револвер, както и очите на Рафаел над него.

Страхът й бе като реално материално присъствие в трюма, но трябваше да остане извън нея, отделен, защото не можеше да помогне, а само щеше да й пречи. Нужно бе да остане спокойна и съсредоточена. Реши да не говори. Ако откажеше да запълни тишината, това щеше да й върне част от властта, която й бе отнел. Това бе номерът на психотерапевта: остави паузата да се разгърне, нека по-уязвимият я запълни.

– Много си хладнокръвна – отбеляза Рафаел накрая. – Мислех, че ще изпаднеш в истерия и ще се разкрещиш. Затова се наложи да те ударя. Иначе не бих го направил. Защото, каквото и да си мислиш, аз те харесвам, Вениша.

Тя знаеше, че той се опитва да влезе отново в кожата на мъжа, който я бе привлякъл против волята й в офиса на парламента. Очевидно вярваше, че изпробваната смесица между огорчение и съжаление ще я накара да прости и да омекне при все парещия скалп и натъртените ребра, при все револвера пред лицето й. Тя не каза нищо. Леката му умолителна усмивка изчезна и той изрече рязко:

– Трябва да съм наясно колко знае полицията. Ако все още мога да се измъкна при онова, с което разполагат, тогава, боя се – повдигна револвера съвсем леко и сега той сочеше право към челото на Робин (мина й мисълта за ветеринари и за едничкия чист изстрел, отказан на коня в долчинката), – с теб е свършено. Ще заглуша изстрела с възглавница, а щом се стъмни, ще те изхвърля зад борда. Но ако вече знаят всичко, тогава ще приключа тук, тази вечер, защото никога вече няма да се върна в затвора. Разбираш, че е в твой интерес да си откровена, нали? Само един от нас ще излезе жив от тази лодка.