Пушки, вируси и стомана (Какво определя съдбините на човешките общества) [bg]

Освен това тези хора са били и сравнително много на брой — една от най-гъстите популации, отчитани някога при ловци-събирачи, особено в Централна и Северна Япония с техните обширни гори, пълни със сьомга реки и морета, гъмжащи от най-различни твари. Според оценките общият им брой е стигал до 250 000, което е скромна цифра на фона на днешната японска пренаселеност, но изключително впечатляваща като за ловци-събирачи. С такова постижение в по-ново време са можели да се похвалят само индианците от днешните Северозападни щати и Калифорния, които впрочем са се препитавали по същия начин — ето ви и един впечатляващ пример за „конвергентна“ еволюция на различни човешки общества.

Дотук показахме с какво са разполагали джомонските хора. Ред е да видим и от какво са били лишени. Ами не са имали интензивно земеделие и все още се спори дали изобщо са се занимавали с подобни дейности. Ако изключим кучетата (и може би с някои уговорки — прасетата), те не са имали и домашни животни. Не са имали метални сечива и писменост, както не са умеели и да тъкат. В джомонските селища не е имало по-внушителни землянки, изпъкващи на общия фон, а в некрополите им са липсвали гробове с по-богати дарове. Всички те изглеждат някак унифицирани, което подсказва, че социалното разслоение на вождове и редови поданици тепърва е започвало. С тези си „липси“ джомонската култура рязко се отличава от обществата, развили се по същото време и само на неколкостотин мили оттам в континентален Китай и Корея, а също и от тези, възникнали в самата Япония след V в. пр.Хр.

Макар и да се е отличавала дори от тогавашната Източна Азия, джомонска Япония съвсем не е била някаква херметично затворена микровселена. Разпределението на керамиката и обсидиана (една твърда вулканична скала, подходяща за каменни сечива) показва, че джомонските мореплаватели редовно са посещавали островната верига Идзу, простираща се на 180 мили южно от днешно Токио. Подобни находки, наред с характерните рибарски куки, показват също, че джомонците са имали и известни контакти с тогавашните жители на Корея, Сибир и Окинава. За същото свидетелства и появата на онези пет-шест азиатски културни растения, за които вече споменах. Но до този момент археолозите, изследващи джомонската култура, са открили съвсем малко свидетелства за някакъв директен внос от Китай — което рязко контрастира с мащабното китайско влияние през по-късната японска история. И по-впечатляващ е не фактът, че джомонските хора са имали все пак контакти с външния свят, колкото това, че тези контакти са им оказали много слабо влияние. Джомонска Япония всъщност е била една не толкова херметична, колкото консервативна микровселена, държаща на своята изолация и почти не се е променила през тези десет хилядолетия — истински „остров на стабилността“ в един крехък и непрекъснато променящ се свят.