Махалото на Фуко

Бавно се връщах в съзнание. Чувах звуци, бях заслепен от по-силна светлина. Чувствувах краката си вкочанени. Опитах се да стана бавно, без да вдигам шум, и ми се струваше, че стъпвам върху дъно, осеяно с морски таралежи. Като Малката Сирена на Андерсен. Приклекнах няколко пъти, стъпил на пръсти, и болката поутихна. Едва след това, като подадох внимателно главата си навън, като се огледах наляво и надясно и си дадох сметка, че будката все пак е останала в тъмнина, успях да овладея положението.

Църковният кораб беше целият осветен. Светлината идеше от фенерите, но вече бяха станали десетки, стотици, носени от новодошлите, които прииждаха откъм гърба ми. Идваха явно през прохода, нижеха се от лявата ми страна, насочваха се към църквата и се настаняваха в кораба. „Боже мой, възкликнах наум, «Нощта на Голия връх»423 във вариант Уолт Дисни.“

Не говореха високо, шепнеха, но всички заедно произвеждаха един ритмичен шум като статисти от оперен хор.

От лявата ми страна фенерите бяха разположени на пода в полукръг, допълващ със сплесната дъга източния полукръг на хора и докосващ в крайната точка на този неистински полукръг, на юг, статуята на Паскал. Там бе запален мангал, в който някой хвърляше ароматични треви, благоухания. Пушекът стигаше до мен в будката, дразнеше гърлото ми и предизвикваше у мен замайване от превъзбуда.

В светлината на олюляващите се фенери забелязах, че в центъра на хора нещо се движи — една удължена тъмна сянка.

Махалото! Махалото вече не се люлееше на обичайното си място между църковния кораб и трансепта. Беше окачено, но по-голямо, на ключовия камък на свода, в центъра на хора. По-голямо беше кълбото, по-дебело — въжето, което ми приличаше по-скоро на усукан метален кабел.

Това Махало беше огромно, каквото навярно е било в Пантеона. Като Луната, гледана през телескоп.

Искали са да го възстановят такова, каквото вероятно Тамплиерите са го изпробвали за първи път, половин хилядолетие преди Фуко. За да го накарат да се люлее свободно, бяха махнали някои елементи, създавайки в амфитеатъра на хора тази груба симетрична антистрофа424, образувана от фенерите.

Запитах се как може Махалото да поддържа равномерното си движение, след като под плочника на хора няма магнитен регулатор. После разбрах. До самия хор, близо до дизеловите двигатели, един човек, готов да скокне, дебнеше като котка промените в плоскостта на люлеенето. Всеки път, когато кълбото стигаше до него, той го тласваше леко, с точно движение на ръката, едва забележимо докосвайки го с пръсти.

Беше във фрак. Като Вълшебника Мандрейк425. По-късно, когато видях приятелите му, разбрах, че е фокусник, илюзионист от Малкия Цирк на Мадам Олкот. Професионалист, способен да отмерва натиска на крайчеца на пръстите си, човек със сигурна китка, умеещ да мести нещата с точност до микрон. Може би притежаваше дарбата да усеща през тънките подметки на лачените си обувки трептенията на подземните токове и да движи ръцете си по логиката на кълбото и на Земята, на която то съответствуваше.