Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
— А че аз да се не маям. Вие бъдете рахат; щом се съмне утре, дай, боже, ще дойда да ви донеса една топла пита и малко отварица да си похапнете — каза той и попълзя по дървото да си отиде.
След заминуванието му ние се завзехме да разглеждаме жилището си, при всичко че беше вече притъмняло. Пещерята има дължина около 5–6 аршина, височина 1½-2, а на широчина около един аршин само, така щото ние четирма трябваше да се нагнездим един по един на дължина отвън навътре, като в улей на воденица. Тежко и горко на оногова, който останеше най на края на дупката, гдето снегът достигаше и гдето вятърът блъскаше най-жестоко. Наред от лява и от дясна страна на пещерята се протакат непроходими скали, през които невъзможно беше да се доближи човек до нас; от горня страна над главите ни, т.е. над пещерята, така също има надвесена скала, като полица, покрита със здравец и дребна люлека, а няколко аршина по-надолу се намираше пещерята. От долня страна, т.е. гдето се намира дървото, което ни служеше за мост, можеше да се види, доколкото позволяваше мъглата, стръмна и права като крепостна стена урва, набита с дребни камъчки. Дойдеше ли някой случайно или от зевзеклък да отсече дървото, в такъв случай ние ставахме святи мъченици, повече от Мария Егнптянка. Искам да кажа, че нито ние самите можехме да слеземе на божата земя, ни пък на неприятелските куршуми можехме да станем жертва. Чисти търговци; само орлите щяха да се зарадват, и то като се дигне мъглата, защото и тия не можат да гледат свободно през нейното покривало. По-нататък нищо вече не можеше да се види; чуваше се само глухо шумтение на вода или друго нещо. Това можа аз да кажа само за тая пещера, която е крила българския войвода, виновника на Априлското въстание. Как се казва тя от местните жители, истина ли говореше старецът, че само нему е била известна в околността, дали действително беше дотолкова тайна и на скрито място — аз си признавам, че не можа да отговоря на тия питания. Кому минуваше тогава през ума да пита за подобни неща, полезни само за любопитните, а не и за страждающите. Отпосле се научих, че се наричала „Портите“.
През цялата нощ надали можеха да се наберат двадесят минути, които някой от нас можа да употреби в спокоен сън. Изложени на непрестанния дъжд и сняг, който ставаше повече от 15 деня, как ни яде костите, ние му бяхме обръгнали до някоя степен, стигаше да има само хляб. Но извънредно студеният балкански климат, който върлуваше по тоя висок връх, гдето и в най-доброто време на годината, и през юни даже, се запазва снегът, влажните и студени камъци на нашето диво и необитаемо жилище, може би от сътворение мира сего, поставяха ни в такова ужасно положение, щото нощта ни се видя година, а не десят часа. Вятърът влязваше в пещерята като с кола и бухтеше из вътрешността й като в комин. Отчаянието беше общо помежду ни; никой от нас не вярваше, че ще да можем да излезем живи от тая проклета Стара планина. Съветвахме се що трябва да правиме, кроехме планове, един от други по-неосъществими, но до нищо положително не можеше да се дойде. Отец Кирил предлагаше да сме се отправели или към Троянския манастир, гдето той се познавал с игумена хаджи Аксентия, или към родното му място Сопот, гдето така също се имало надежда за спасение. Очите на Бенковски бяха отправени към свещена Румъния. „Там, и нигде другаде трябва да търсиме ние нашето спасение“ — говореше той. Аз от своя страна се хвалех с къщата на баба Тонка в Русчук. Уверявах приятелите си, че ако достигнеме живо и здраво до тоя град, то домът на горепоменатата баба ще да бъде на наше разположение. Разбира се, че всички тия театрални разкази развеселяваха минутно полуубитите другари.
Съмна се по едно време, но напусто: ние не можехме да видим по-далеч наоколо от десятина крачки място по причина на мъгла. Решихме едногласно, че щом се подаде бачо Вълю, да протестираме в името на балканското право, че в тая пуста дупка и зверовете не можат да живеят даже. Ни огнен, можеш да си стъкнеш, ни пък има място да се поразтъпчиш. На другия ден, 10 май малко пред обяд, чухме, че се закашли човек отдалеч, а тоя човек не можеше да бъде друг никой освен дядо Вълю; но в същото време не ни пречеше никак да прекараме през’ума си различни срещи и произшествия, които се продължаваха дотогава, дордето видим с очите си рунтавия калпак на благодетеля си. Кашлицата от негова страна служеше затова, за да ни предупреди, защото можеше да се случи някой сакатлък.